Психология на народите от Вилхелм Вунд - Психология
Федерална агенция по образованието на България
Държавно учебно заведение
висше професионално образование
Белгородски държавен университет
Катедра по втори чужд език
тема: Психология на народите от Вилхелм Вунд
През 1900 г. Вунд публикува първата част от своя труд, двутомна психология на езика. Тази работа оказва силно влияние върху лингвистите, които критикуват идеите на Вунд. Някои лингвисти казаха, че благодарение на Вунд психологическата система започва да влиза в контакт с лингвистиката.
Основната задача на работата на В. Вунд е създаването на система от психология на народите, която да продължи и допълни индивидуалната психология. Лазарус и Щайнтал твърдят, че психологията на народите не издържа на критика, защото е неделима от концепцията за природата на душата. А лингвистът Херман Пол каза, че всички умствени процеси се случват само в душата на всеки човек.
Психологията на народите включва психични явления, които са продукти на съжителството и взаимодействието на хората. Тя не може да обхване области като например литературата, тъй като преобладаващото влияние на личностите ги засяга. Следователно обект на психологията на народите са езикът, митовете и обичаите.
Психологията на народите се опитва, разчитайки на етнологията и сравнителното изследване на религиите, да открие общите условия на различните форми на вяра и поклонение.
„Психология на народите“ може да служи като отлично въведение към изучаването на основната работа на Вунд върху психологията на езика, а също така дава възможност на читателя за първи път да се ориентира в трудните и противоречиви въпроси на нов и най-интересен клон на психологията.
Вундт отделя две дисциплини в науката за „националния дух“:„историческа психология на народите” и „психологическа етнология”. Първата е разяснителна дисциплина, а втората е описателна.
Уместността на тази работа се състои в предаването на значението на произведенията и постиженията на Вилхелм Вунд, както и на психологията на народите.
Обект на изследване е психологията на народите.
Предмет на изследването са проблемите на психологията на народите.
Целта на тази работа е да идентифицира такова явление като психологията на народите, да оцени общото отношение на психологията на народите към историческите науки, като анализира някои проблеми на лингвистиката и философията на религията.
За постигането на тази цел е необходимо да се решат редица задачи:
1) да изследва произхода на психологията на народите;
2) да изучава задачите на психологията на народите;
3) определя основните области на психологията на народите.
1. Произходът на психологията на народите
Следователно общият национален дух се противопоставя на индивидуалните души не в смисъл на качествена разлика, а в смисъл на видоизменен предикат на стойността; по същия начин представителите на историческата школа на правото използват този термин в същия смисъл. В същото време в разбирането на държавата те все още остават затворени в рамките на старата теория на договора, така че идеята за националния дух остава за тях потопена в мистичен здрач. Още повече, че именно правото, по силата на изключителното значение, което отделната личност има за точното дефиниране на правните понятия, лесно доведе до твърде тясно сближаване на онзи индивид от най-висока степен, който се смяташе за носител на националния дух, с реалния индивид. Тази несигурност на концепцията също повлия на началото на нова психология на народите. Обосновавайки тази нова дисциплина, Щайнтал изхожда от философията на Хегел иблизка до нейните идеи за Вилхелм Хумболт. Когато впоследствие влиза в контакт с хербартианеца Лазар, той смята за необходимо да се подчини в преценките си на своя по-философски подготвен колега. Така се случи, че идеята на Хегел за националния дух беше облечена в одеждата на една напълно неподходяща за него философия.
За да се създаде психология на народите, която наистина оправдава надеждите, възлагани на нея, беше необходимо да се преведе Хегеловата диалектика на понятията в емпирична психология на действителните психични процеси. Хербартовият атомизъм на душата и „националният дух“ на Хегел, свързани помежду си като вода и огън. Индивидуалната субстанция на душата в нейната инертна изолация оставя място само за индивидуалната психология. Концепцията за него може да бъде пренесена в обществото само с помощта на съмнителна аналогия. Точно както в своята механика на репрезентациите, Хербарт извлича умствения живот от играта на въображаеми репрезентации, така че по този начин е възможно да се мисли за отделните членове на обществото като нещо аналогично на репрезентациите в индивидуалното съзнание.[1]
Индивидуалистичната теория на обществото на Томас Хобс не се страхува от това заключение. Във въпроса за произхода на езика тя се занимаваше с проблем, който в онези дни обикновено можеше да бъде разрешен само с помощта на произволни конструкции. Понастоящем обаче условията на работа, до голяма степен поради развитието на филологията, са се променили значително. Само един език ли може да се тълкува по толкова градивен начин, и то с опън, тъй като той е най-старият и най-малко достъпен продукт от съвместния живот на хората за изследване на генезиса. Но дори и при изучаването на езика това е възможно само ако, разчитайки на толкова широко разпространеното в наши дни разделение на труда, ние разглеждаме лингвистиката катонапълно отделно царство, управлявано от свои собствени исторически „принципи“: тогава лингвистът може да се интересува също толкова малко от историята на културата, колкото и от психологията. Въпреки това, Ф. Кауфман блестящо показа с няколко примера, че индивидуалистичната теория се срива дори когато обяснява тези явления в историята на езика, които засягат гореспоменатите по-широки области от общия живот на хората. Ако сравним помежду си в историята на немския език първоначалните значения на такива думи, които изразяват взаимните отношения на членовете на обществото, например gemein (общ) и geheim (тайно), Geselle (другар, първоначално в смисъл на дом, собствен човек, Hausgeselle) и Genosse (другар като цяло), ще забележим, че не само, както се наблюдава в други случаи, някога живият, визуален смисъл на думата бледнее и отслабва, но в същото време промяна настъпва навсякъде, в смисъл, в който концепцията, която преди това изразяваше по-тясна връзка между членовете на обществото, сега позволява по-свободна връзка между тях.[3]
В историята на човешкото общество първото звено не е индивидът, а именно неговата общност. От племето, от кръга, от роднините чрез постепенна индивидуализация възниква самостоятелна индивидуална личност, противно на хипотезите на рационалистичното Просвещение, според които индивидите, отчасти под игото на нуждата, отчасти чрез размисъл, се обединяват в обществото.[4]