Раевски В
Само тя ми се стори сладкаВладимир Раевски
Само тя ми се стори сладка, Като свежа роза през пролетта; Като млада роза тя цъфна Далеч от светлина, бури и зло Тя има красива душа. Усмивка, лека фигура, роклята й е проста — Всичко беше огледало на Аврора, И в новия свят, тя сама Мрачните ми очи неволно се спряха. Винаги безгрижна, весела, Тя ми изглеждаше мила С нейната невинност и детска простота - Всичко в нея вдъхна красота за очите ми.
Срам, детски страх, звук на трептящи речи, Ръката й е в моята ръка И първата целувка с треперещи устни И нежно "обичам" в полутона, със сълзи, Небесна усмивка, вид на девствено лице, И всичко за очите, за сетивата, земното съвършенство Можеше да вдъхне небесно блаженство В стоманената гръд на затворник, Можеше да запали опасен пламък на любовта, Но гърдите ми бяха като камък. О, колко пъти вечерта понякога Тя посети моя жалък приют И горди мисли и моето право мърморене Смириха ме с детска усмивка. Избледнял е цветът на живия руж, Очарователното чело е покрито със замисленост И тайна тъга е свила немощната гръд! Тя живееше само с надежда, Като отрязано цвете още живее с роса, Тя забрави роднините си, забавление, светлина за странника И като вдигна поглед към небето, На небето се помоли за мир на душата си. Небрежно, защо се срещна с мен? Защо разпознахте скитника? Целият му живот е мистерия за вас, Няма да свалите булото от неговите тайни. Няма да срещнете с него радостен ден! И мрачна съвест, която ме гони, На душа студена каза: Живее сега с надежда сама, Като отрязано цвете, още живее с роса, - Забравих роднини, веселие, светлина за чуждия!
И тази мисъл полетя след нея, В тъжната тайга, нататъкпасища на нивите, През бързите талази зад светъл поток И до бащината си спокойна къща, Къде, бледа, тя с разкъсана душа Молеше се за мен твореца! Небрежно, защо разпозна скитника? Целият му живот е мистерия за вас, Няма да свалите булото от неговите тайни. Няма да срещнеш с него радостен ден, Няма да притиснеш треперещата си ръка към сърцето Венчен пръстен! И в радостта на мълчаливото му лице В лоното на лукса няма да напоиш със сълза.
Замислена, сама навсякъде пред себе си Видях бащината си къща, Къде, бледа, тя с разкъсана душа Молеше се за мен твореца! Но аз не знаех, че пламъкът е скрит Дълго време горяше в гърдите ми, Бях по-висок от съдбата си И целият пребледня пред смирената дева. Къде е обетът ти, сине на пръст и земя? Твоят светилник над фаталната бездна ли е? Какво пророкува твоето мрачно гадаене? Отново дишаш земна любов!
Тя е моя, тя е сега с мен, Неразделена! Нейната ръка е с моята ръка, Колко силна с връзка връзка! Тя освети пътя ми като вяра. Като девойка на небето и любовта, Тя ми каза радостно „на живо“ И излекува раните на сърцето си! Оловото падна от душата ми, Ти ми даде ключовете от земния рай — Вземи пръстена, тури короната, Давай напред, другарко млад!