Райнхолд Браун
Тази вечер не спахме. Бяхме будни, едва успявахме да се справим, чакайки най-безопасния час. Сигурно беше около един през нощта, когато тихо напуснахме сградата. В призрачната светлина на луната пресякохме пътя. Ловко заобиколихме всички препятствия и безпрепятствено стигнахме до градината. Тук е необходимо изключително внимание. Съвсем наблизо вървяха български патрули, а бодливата тел, която минаваше в непосредствена близост до градинката, светеше ярко. Но гладът упорито ни караше напред. Всичко сме заложили. И какво? Скоро ние, като нощни призраци, вече висяхме на клоните на най-високата слива. С невероятна алчност започнахме да ядем, или по-добре да кажем, да ядем. Гледахме напрегнато, или по-скоро с презрение, зейналите български войници, които стояха до оградата на лагера на петнадесетина метра от нас и не осъзнаваха, че под носа им двама немски военнопленници ядат сливите на своя командир. След като се наситихме, напъхахме панталоните и джобовете на униформените си панталони със сливи и отново се шмугнахме в мрака. Скоро се върнахме незабелязани в нашия човешки щанд. Сложихме плячката в чувал, който силезецът като по чудо успя да запази. Тази нощ спахме като мъртви. На сутринта обаче най-близките ни съседи разбраха за излазката ни, но завистта бързо стихна - плячката беше много голяма! Всички, които бяха посветени в тази тайна, получиха своя дял. Първият опит беше успешен! От този момент нататък нахлувахме в градината всяка вечер. Превърнали са се в навик; станахме по-смели, дори смелост се появи в действията ни. Първо обелихме всички сливи, после ябълковите дървета. Всеки път се приближавахме на един-два метра към българските постове. Най-голямото ни постижение обаче беше събирането на сочни круши от дърво, което растеше точно до стълба и чиято корона беше полуосветена от фенер на оградата. Събухме си обувките. Сръчно имълчаливо пълзяхме по земята в сянката на едно дърво. Пълзяхме внимателно, чувствително се вслушвахме във всяко шумолене. Проследихме внимателно действията на българския войник и когато той, обърнат с гръб към нас, се отдалечи на няколко метра, моят спътник се изправи, аз се качих на раменете му и започнах усърдно да късам сочните, така желани плодове. Щом пазачът се обърна, веднага се скрих отново в тъмнината, преди той да е успял да ме забележи. Тази игра продължи, докато не съберем толкова круши, колкото можехме да носим. Оттеглянето към блока мина безпроблемно. След осем дни забелязахме, че градината е по-строго охранявана от обикновено. Трябваше да се оттеглим без солено сърбане. От тази нощ трябваше да спрем излетите. Очевидно комендантът сам искаше да яде плода и някой го направи много успешно вместо него. Но за осем дни бяхме сити и това означаваше много за нас. Освен това изпитвахме радост, защото можехме поне нещо да откраднем безнаказано от българите. Вярно, днес като се сетя за това, по гърба ме побиват тръпки. Колко наши другари са застреляни от българите само защото са дръзнали да се приближат много до жицата. Но затворниците бяха докарани до жицата от глад, което в нашите условия съвсем не беше дребна дреболия.
На това място си взех почивка за няколко седмици. Просто физически не можех да продължа историята. Всеки път, когато хващах молив, за да продължа разказа си, мисленето ми се проваляше, сякаш ме предпазваше от ужасни спомени, които оживяват. Отказах се и реших да изчакам да се успокоя. Това, което ме подтиква сега да пиша по-нататък, може да се обобщи накратко: мина много време, откакто отново станах свободен човек. Това голямо щастие ми върна самочувствието.Сега свободата не ми се струва подарък, който в началото получавах всеки ден, събуждайки се сутрин. Сега вече не ме опиянява, не изглежда като необяснимо блаженство. Свободата е тук, тя е естествена като въздуха, който дишам. И все пак остава! Наляво! Днес сред безразличните минувачи срещнах двама измършавели парцали. Залитаха като болни. На кръста на всеки от тях беше вързано въже, от което висеше тенекия. И техните лица! Лицата им! Къде се намирам? Бедност, глад, нещастие, мъка - всичко това изведнъж се появи отново тук! Замръзнах на място и прокарах ръка по корема си. о! Защо стоя тук? Защо сложих ръка на корема си? о! защо го правя Захапвам пръста си, обръщам се и бягам. Хващам тези хора за ръкавите и им казвам нещо. Да, оказа се, че това са моите другари по нещастие. да Тези двамата избягаха от един и същ ад и сега, изпълнени с безпокойство и тревога, се скитат към бащиния си дом. О, мои любими верни другари, колко сърдечно ви приветствам във вашата родина. Сърцето ми кърви при вида ви и от вашите истории. Болен и изтощен, вие се връщате от Урал и Сибир. Мнозина умряха по пътя, а колко още от вас останахте в България да страдате и бедно живеете в мините и кариерите! Без да казвам нито дума, се ръкувам с теб. Прибирам се, защото днес не мога да правя нищо. Падам на леглото, разпервам ръце и потъвам в блажено, несравнимо усещане за свобода. Свободата, за която копнея толкова дълго, на която се надявах толкова дълго и която най-накрая намерих!