Разобличено от Сандра Мей, четете книги онлайн безплатно
Онлайн книга - Скъсване на маските Автор на книгата - Сандра Мей
Непоносимо е, когато обувките са тесни.
Много е противно и когато болят ставите, особено при дъжд.
Всичко е гадно ... Пари не останаха, но вкъщи чакат сметки и разписки, половината от които са от КАТ и това дори някак си е несериозно.
Вечната миризма на варено зеле от първия етаж, вонята на евтини пури от апартамента вдясно, плачът на децата от апартамента вляво. На стълбите има незасъхваща локва със съмнителен произход.
И всеки ден - усещането, че животът, по същество, е свършил.
Само пет или седем, дори десет години - и колегите ще дадат пари за часовник с надпис за подарък, властите ще мрънкат, ще дават пример на младите, младите гледат съчувствено и малко отвратено, тогава ще подпишете декларацията за последен път, ще предадете всичко, което трябва да бъде предадено, ще излезете на улицата ...
И ще се задушите от чувството на огромна, безгранична, всеобща самота.
Не след дълго ще започнете да се обаждате на работа, да идвате на гости на колеги, а след това от съжаление ще ви оставят да се погрижите за документите или, да речем, да отидете на пица в италианско заведение на ъгъла.
Вие сами няма да забележите как ще започнете да дразните младите в пушалнята, разказвайки безкрайни истории от славното си минало, и те отначало ще слушат, после ще започнат да се смеят, а след това напълно ще се разпръснат.
Тогава те тактично ще ви намекнат, че няма какво да откъсне момчетата от работа и вие ще си тръгнете, обиден в най-добри чувства.
Шах в парка, бира, после ром. Самотни вечери. Самотни дни.
И накрая всичко - малко шествие до гробището, пет-шест души и тесен ковчег с изкуствени лилии, които смърдят на гума, и черенпанделка и бързи буци глина върху капака...
И след месец никой няма да помни, че е имало такъв полицай Ник Картър. Е, няма кой да си спомня особено за човека Ник Картър.
Беше много широк в костите. Невероятно широк в раменете. Доста висок, но поради раменете си винаги изглеждаше някак клякав. Дълги ръце, плоскостъпие.
И изненадващо ясен характер.
Ник Картър беше на четирийсет и три, двадесет и пет от годините си като полицай. Той не е имал никакви нашумели случаи, не е хванал световноизвестни измамници, не е върнал в родината си златните резерви, откраднати от някой гений на престъпния свят.
Беше обикновено ченге, каквито има хиляди. Кликокрако ченге, което няма нищо общо с пенсията.
И именно на него в тази мрачна есенна утрин съдбата готви такъв зашеметяващ удар в стомаха, какъвто не е получил дори в младите си години, разделяйки ирландските моряци, биещи се в пристанищната кръчма.
Всичко обаче е наред. Всичко започна изобщо не тук и много по-рано ...
Чичо Карло се наведе над люлката и се вгледа с вълнение в гневното червено лице с размерите на юмрука на чичо си. После протегна ръка и нежно погъделичка купчината дантела и камбрик. Оттам моментално изскочи мъничко юмрук и здраво сграбчи пръста на чичо. Чичо Карло подсмърча и провъзгласи:
- Нашата хватка! Ще има смисъл.
Това или нещо подобно трябваше да звучи като семейна легенда, която бих могъл да разкажа на моите деца, внуци и други невръстни глупаци. Вик - и само. Измислих всичко това за себе си, защото беше болезнено гадно да спя под открито небе, да тракам зъби от студ и в същото време да знам със сигурност, че утре за закуска, отново е обяд, ще има лепкава паста, течен чай и вчерашна пица.
Винаги получавах ВЧЕРАШНАТА пица. Като дете по принцип вярвах, че днешната пица не съществува.
Купчина дантела и батиста е, защото до десетгодишна възраст имах в гардероба си само дънки, тениска, сако и парцаливи кецове. По принцип нямах нищо против, защото нямаше време да се обличам специално и нямаше нужда.
Чичо Карло беше същия вид чичо за мен, какъвто беше за половината от невръстните бандити, които пресичаха пътищата ни в нашата колония на прокажените. Просто има такава традиция - за останалия свят сме все едно роднини.
И, разбира се, той не проля никакви развълнувани сълзи, най-вероятно изсумтя нещо като „Отново момичето, така че тя беше празна!“.
Обяснявам за тези, които все още са на загуба и не разбират какво имам предвид.
Казвам се Аманда, аз съм на около осемнадесет години, член съм на цирковата трупа на Карло Морети, правя салта на трапец, превъплъщавам се в кукла в НАПЪЛНО не забавна реприза на нашия клоун Тото и гребам тор от различни и несъмнено екзотични животни.
Случи се така, че се родих в разгара на сезона, като по този начин наруших най-успешния брой на програмата. Майка ми, въздушна и конна езда, се държеше колкото можеше, но в живота на всяка жена идва момент, когато не става за работа и кариера.
Роден съм в задния двор на нашия голям връх, сред рева на тигър и два лъва; акушерката по време на този смъртоносен номер беше Сиятелната Джоузи (силова гимнастичка и най-долната Солей в пирамидата на акробатите), а старите чорапогащници на родителите ми бяха първите ми памперси.
Майка ми почина три дни след раждането ми от остър сепсис. Татко ... трудно е с него, защото, въпреки че несъмнено съществуваше в природата, дори не го видях с очите си. След около чичо Карло го изгони от трупатаосем месеца и половина преди моето раждане.
Освен мен, още няколко мръсни дяволчета растяха в задния двор на големия топ и всичките ни гимнастички, акробати и ездачи, както и фрау Щюбе, треньорът на кучета, ни хранеха, миеха и люлееха на свой ред.
На около тригодишна възраст вече шляпах из арената и се учех да щракам с chamberrière, тежък камшик за обучение на коне. На пет години тя язди същите тези коне и също летя под самия купол във финала на изданието „Acrobats Soleil на флип дъски“. На десет имах своя номер, на петнадесет успехите ми достигнаха такива висоти, че чичо Карло най-накрая се примири с факта, че не съм момче, но на шестнадесет започнах да израствам главоломно и цялата ми циркова кариера отиде на вятъра.
Факт е, че ако акробатът е много по-висок от този, който директно я хвърля и я хваща, тогава той ще може да я хване най-много пет пъти. И напуснах въздушната гимнастика.
Клоунът Тото правилно заключи, че по време на неговата АБСОЛЮТНО несмешна реприза публиката се взира изключително в куклата, а не в него (куклата съм аз, метър осемдесет, пепеляви къдрици, зелени очи, крака от врата и всичко останало в наличност). И напуснах репризата на клоуна Тото.