Релативизъм (Comte-Sponville, 2012), Понятия и категории
РЕЛАТИВИЗЪМ (RELATIVISME). Доктрина, която утвърждава невъзможността на абсолютна доктрина. В най-широкия смисъл на думата това, разбира се, не е нищо повече от истинска истина. Способен ли е ограниченият ум да получи абсолютен достъп до абсолюта, ако абсолютът е безкраен ум или изобщо не е ум? Понятието релативизъм придобива истински смисъл само в специално значение, което се проявява в две основни форми. Наистина е необходимо да се разграничат, от една страна, епистемичният или епистемологичният релативизъм и, от друга страна, етичният или нормативният релативизъм. И двете от тези форми могат да се появят както слети заедно (например при Монтен), така и разделени (например при Спиноза - втората форма, при Кант - първата).
Епистемичният или епистемологичният релативизъм твърди относителността на цялото знание и казва, че нямаме достъп до никаква абсолютна истина. Противопоставя се на теоретичния догматизъм. Може би това е форма на скептицизъм? Всъщност не, тъй като относителното знание все още е знание и дори може да се счита за твърдо установено в рамките на своя ред. В този смисъл Монтен и Хюм са безусловни релативисти, но и Кант, който изобщо не е бил скептик, както повечето днешни учени. Това е един от парадоксите на квантовата физика: колкото повече опознаваме света, толкова по-слабо е усещането ни за приближаване към абсолютното знание.
Що се отнася до етичния или нормативен релативизъм, той утвърждава относителността на ценностите. Нямаме достъп до никаква абсолютна стойност; всяко ценностно съждение се отнася до един или друг субект (субективизъм), до един или друг ген (биологизъм), до определена епоха (историзъм), до определено общество или култура (социологизъм или културализъм) и дори - точкавиждане, което споделям, към всичко това, взето заедно. В този смисъл релативизмът се противопоставя на практическия догматизъм. Равносилно ли е на нихилизъм? Не е задължително. Относителната стойност е не по-малко реална и по силата на своята относителност не престава да бъде стойност. Например фактът, че стойността на дадена стока не е абсолютна (тя зависи от условията на нейното производство, пазара, валутата и т.н.), не означава, че тази стока изобщо не струва нищо или че цената й може да се определя произволно. По същия начин фактът, че състраданието се оценява по различен начин (в зависимост от културата, епохата и отделните хора), не означава, че то изобщо не се цени или се оценява наравно с безразличието или жестокостта. Дори бих го изразил така: ценността може да бъде относителна само при условие, че съществува като ценност на тази или онази група хора и за тях е нещо, което чистото несъществуване никога няма да стане. Релативизмът, който не води непременно до нихилизъм (който е само неговата преувеличена форма, тъй като по отношение на епистемологичния релативизъм или умерения скептицизъм, тази форма е крайният скептицизъм, критикуван от Хюм, докато умереният скептицизъм е именно това, което той проповядва), е по-скоро силен аргумент срещу него (интелектуално) и причина да му се противопоставим (морално). По същество това е същата причина, поради която релативизмът се противопоставя и на практическия догматизъм. Последните две течения са обединени от общо желание да се признаят изключително абсолютни ценности: някои твърдят, че такива ценности съществуват (практически догматизъм), други отричат това (нихилизъм), но това разминаване предполага съгласие за нещо фундаментално, което може да се нарече желание за абсолютизиране. Релативистите далеч не са толкова взискателни имного по-разумно. Те не търсят абсолюта, за да открият в резултат нищото. Те се интересуват от реалните условия на пазара (от гледна точка на икономически ценности), история, общество и човешки живот (от гледна точка на морални, политически и духовни ценности) и в резултат на това намират достатъчно, за да живеят или, в краен случай, да умрат. Нека някой ми обясни какви причини могат да накарат нихилиста да се бори срещу варварството с риск за собствения си живот и защо в името на тази борба е толкова необходимо да се провъзгласи за търсач на абсолютни ценности. Но варваринът, чувал съм неведнъж, ще ви каже, че защитава собствените си ценности. Например, нацистът ще говори за чистотата на расата, култа към лидера, нацията и властта, което за него се противопоставя на вашето уважение към човешките права, измислено от жени и евреи. Какво мога да кажа? Това наистина се случва и ми се струва много смешно, че като възражение противниците се позовават на самата реалност, която потвърждава моята теза. Нацистът става нацист в името на определени ценности, докато демократът се бори с нацизма в името на други ценности. Това е установен факт и доказва, че ценностите наистина съществуват, поне ги има за нас и благодарение на нас и това е напълно достатъчно. Ако, за да станеш антифашист, е необходимо абсолютът да споделя тези възгледи, това си е твоя работа. Но представете си за момент, че Бог стана нацист и ние го знаем. Вие също ли сте обърнати към нацистката вяра? Или си представете, че изобщо няма абсолют? Добре сега, вие ще спрете да зачитате човешките права? Странен е моралът, ако зависи от съмнителна метафизика, а всяка метафизика е съмнителна.
Фактът, че всяка стойностроднина, по никакъв начин не доказва, че на света няма нищо ценно. Още повече, че последното предположение изглежда много невероятно в тази светлина - как може несъществуването да е относително? Нихилизмът е преувеличен, сплескан релативизъм. Обратно, релативизмът е онтологичен нихилизъм (по отношение на ценности, които не са нито същности, нито идеи сами по себе си) и в същото време практически реализъм (ценностите наистина съществуват, поне за нас, защото ни карат да действаме, или по-скоро, защото действаме за тях). Ценността не е истина, тя е обект на желание, а не на знание; то принадлежи на сферата на действието, а не на съзерцанието. В същото време то не е нито чисто нищожество, нито обикновена илюзия; наистина има значение - поне за нас и благодарение на нас, защото наистина го искаме. Това, което е илюзорно в нашите ценности, не е тяхната стойност; илюзорно почти винаги възникващо чувство за техния абсолютен характер. С други думи, моралният абсолют съществува само във волята и благодарение на волята. Това е, което аз наричам практически абсолют, тоест всичко, което искам абсолютно, без никакви условия и пазарлъци. Но дали го искам, защото то съществува само по себе си? Въобще не. Защо? Защото е неразривно свързано с желанието ми да живея и действам като човек. Същността на всичко това е изразена от Спиноза в схолията към Теорема 9III от книгата Етика, която е от голямо значение: ние не полагаме усилия в името на нищо; „ние се стремим към нещо, желаем нещо, изпитваме привличане и го искаме не защото го смятаме за добро, а напротив, смятаме нещо за добро, защото се стремим към него, желаем, изпитваме привличане към него и го искаме.“ Фактът, че всяка ценност е относителна към желанието, насочено към нея (и следователнои към живота, историята, индивида, тоест биологично, исторически и биографично определено желание), не е причина да се отречем от желанието или да мислим, че това желание (което само по себе си може да бъде желано) няма стойност. Когато обичаш, имаш ли нужда от Бог или от истината, за да обичаш с теб? И наистина ли е необходимо да обичаме справедливостта, че тя съществува като абсолют? По-скоро е вярно обратното: ако съществуваше абсолютна справедливост, тя нямаше да се нуждае от нас и ние щяхме да имаме по-малко причини да я обичаме. Но това изобщо не е така. Справедливостта трябва да се обича не защото е добра и трябва да се подчинява на нея не защото я има. Справедливостта е добра, защото я обичаме (нейната доброта е друга причина за нашата любов и това определя нейната стойност). И точно защото го няма, трябва, както каза Ален, да го създадем. Нихилизмът е философията на мързела и несъществуването. Релативизмът е философия на желанието и действието.
Граф Спонвил Андре. Философски речник / Пер. от фр. Е.В. Головина. - М., 2012, стр. 490-493.