Синтаксис на латинския език - реферат, курсова работа, дипломна работа, 2017 г
Всички приложения, графични материали, формули, таблици и рисунки на работата по темата: Синтаксис на латинския език (предмет: Чужди езици и лингвистика) са в архива, който можете да изтеглите от нашия уебсайт. Започвайки да четете тази работа (чрез преместване на лентата за превъртане на браузъра надолу), вие се съгласявате с условията на отворения лиценз Creative Commons Attribution 4.0 Worldwide (CC BY 4.0).
Федерална агенция за образование
Държавна образователна институция за висше професионално образование
"ЧИТА ДЪРЖАВЕН УНИВЕРСИТЕТ" (ChitSU)
Институт за преквалификация и повишаване на квалификацията
Катедра по теория на държавата и правото
дисциплина: лат
Изпълнен чл. гр. НАГОРЕ - 09 - 1
Саранина Евгения Петровна
Дубровски Сергей Александрович
1. Синтаксисът на простото изречение………………………………………. ….4
1.1 Основните членове на предложението…………………………………. …………. 4
1.2 Ред на думите в изречението……………………………………. ………. 5
2. Синтаксис на пасивните конструкции……………………………. ……….9
Латинският принадлежи към италианския клон на индоевропейското езиково семейство. Нарича се „латински“ (Lingua Latina), защото е говорено от латинците (Latini – едно от племената на древна Италия), населявали малката област Лациум, разположена в долното течение на река Тибър. Центърът на тази област през VIII век. пр.н.е д. (през 753 г., според древните историци) град Рим (Рома \\ затова жителите на Лациум също се наричат "римляни" (романи). На северозапад от римляните са живели етруските - хората с древна и високо развита култура. Почти няма исторически надеждна информация за връзката между римляните и етруските, но е известно, че от 616 до 509 г.gg. пр.н.е д. Етбългарските царе са управлявали в Рим. Следователно за известно време Рим е зависим от могъщия си съсед и едва от 509 г. става независима република. Етруските оказват огромно влияние върху културното развитие на цяла Италия, особено на Рим. Много етболгарски думи навлязоха в латинския език. Самият етболгарски език е много различен от латинския; Множество Етболгарски надписи досега не са дешифрирани. Други езици на Италия, най-важните от които са Os и Umbrian, са свързани с латинския и постепенно са заменени от него.
1. Синтаксис на простото изречение
1.1 Основни елементи на предложението
Латинското изречение по правило е двусъставно, т.е. съдържа два основни члена: подлог и сказуемо.
Субектът може да бъде съществително име: Epistula non erubescit (буквата не се изчервява); прилагателно или причастие: Contentus abundat (щастлив има повече от достатъчно); числително: Tres faciunt collegium (трима съставляват колегиум); местоимение: Quisquis suae fortunae faber est (всеки ковач на своята съдба); инфинитив: Errare humanum est (човешката природа е да греши); отделно изречение: Qui quaerit, reperit (който търси, намира).
Подлогът, изразен с името, се използва в именителен падеж.
Сказуемото може да бъде просто и съставно. Простото глаголно сказуемо се изразява в лична форма на глагола. Съгласува се с подлога в лице и число: Varietas delectat (разнообразието радва). Medicus curat, natura sanat (лекарят лекува, природата лекува). Habent sua fata libelli (книгите имат своята съдба).
Сложното сказуемо е комбинация от връзка с именителна част, която най-често се изразява със съществително или прилагателно: Historia est magistra vitae(историята е учителка на живота). Sapientes sunt beati (мъдрите са щастливи).
Номиналната част се съгласува с подлога по род, число, случай, ако е изразена с прилагателно или причастие; в случай, ако е изразено със съществително име. На латински, номиналната част винаги се поставя в именителен падеж. Repetitio est mater studiorum (повторението е майка на ученето). Alea jactaest (зарът е хвърлен).
Свързващият глагол в съставно именително сказуемо, за разлика от българския език, е задължителен: Scientia potentia est (знанието е сила). Esse може да бъде пропуснато само в пословици и поговорки: Salus populi suprema lex (Благото на хората е най-висшият закон).
1.2 Ред на думите в изречението
По принцип латинският език има свободен словоред, т.е. мястото на всеки член на предложението не е строго регламентирано. В декларативното изречение обаче често се наблюдава пряк словоред. При директен словоред подлогът и свързаните с него членове на изречението се поставят на първо място, а сказуемото и свързаните с него членове на изречението са на последно място.
Прякото допълнение се отнася към групата на сказуемото и се поставя пред него.
Непрякото допълнение се поставя преди прякото допълнение. Мястото на определящата дума на латински се намира след дефинираната дума: Manus manum lavat - ръката ръка мие. Viri docti in se semper divitias habent - учените хора винаги имат богатство в себе си. Vir bonus е добър човек. Concordia victoriam gignit - Конкорд ражда победа.
Глаголното сказуемо (predicate - praedicatum) се съгласува с подлога (subject - subjectum) по лице и падеж: името на сказуемото (nomen praedicati), прилагателно, местоимение и причастие - съгласува се с подлога по род, число и падеж. Същите договорни правила са и на български език. Cantica gignit amor,et amoremcantica gignunt - любовта ражда песни, а любовта също ражда песни. Jucunda memoria est praeteritorum malorum - споменът за минали нещастия се приема.
Но има изключения от това правило. Ако субектът е събирателно име, означаващо живи същества, например pars "част", copia, multitudo "много", turba "тълпа", vulgus "хора", тогава глаголът на сказуемото, поставен обикновено, както в българския език, в единствено число, може да бъде поставен и в множествено число. Това се нарича „координация в значението“ (constructio ad sensum). Atria turba tenet, veniunt, leve vulgus euntque - тълпата заема предната част; несериозни хора идват и си отиват (В първата част на примера с turba сказуемото е в единствено число, във втората част с vulgus - в множествено число). Magna pars vulnerati aut occisi - повечето от тях са били ранени или убити (тук vulnerati aut occisi е поставен не само в множествено, но и в мъжки род, така че съгласието в значението засяга не само числото, но и рода).
Когато субектът е от мъжки или женски род (единствено или множествено число), понякога прилагателното на сказуемото се поставя в среден род единствено число. Такова прилагателно до известна степен приема значението на съществително. в българския език в това значение се употребяват думите: нещо, същество, вещ, явление и др., със съответното определение - прилагателно; на латински думата res също обикновено се поставя с прилагателното. Turpitudo pejus est, quam dolor - срамът е нещо по-лошо от болката.
Показателно или относително местоимение, като субект, се съгласува със съществителното на сказуемото по род и число. Haec mea culpa est е моя грешка. Haec morum vitia sunt, non senectutis – това са пороци на характера, а нестарост.
Ако предикатът се състои от глаголната сума или подобен несамостоятелен глагол и съществително, тогава глаголът в по-голямата си част се съгласува не с предмета, а с това име, към което обикновено стои по-близо на място. Non omnis error stultitia dicenda - не всяка грешка трябва да се нарича глупост (Тук грешката на субекта е от мъжки род, а глаголната форма на сказуемото dicenda е от женски род в съгласие с името на сказуемото stultitia).
Ако изречението има два или повече субекта от различни лица, тогава глаголът на сказуемото се поставя или в първо, или във второ лице на множествено число, като първото лице се предпочита пред второто и третото, а второто пред третото. Si tu et Tullia valetis, ego et Cicero valemus - ако вие и Тулия сте здрави, значи Цицерон и аз сме в добро здраве. Et tu,et omnes homines sciunt - и вие, и всички хора знаете (тук sciunt се съгласява с втората, най-близка тема homines).
При няколко субекта от 3-то лице единствено число сказуемото или се поставя в множествено число, или се съгласува с най-близкия субект и се поставя в единствено число. При субекти от различен род името на сказуемото се поставя в мъжки род, ако означава лица, и в среден род, ако означава неща или абстрактни понятия. Pater et mater mihi mortui sunt - баща ми и майка ми починаха. Orgetorigs filia atque unus e filiis captus est - дъщерята на Оргеториг и един от синовете е пленен (Тук сказуемото captus est е съгласувано по род и число с най-близкия субект unus). Pax et concordia, victis utilia, victoribus tantum pulchra sunt - мир и хармония, полезни за победените, само похвални за победителитеconcordia - женски род).
Субектът обикновено се пропуска, ако е лично местоимение от първо или второ лице. Поставя се само когато има логическо ударение, например, ако е противопоставено на друг предмет.
Ако субектът е трето лице, което е споменато по-рано и което лесно се разбира от връзката на речта, то също се пропуска; ако има логическо ударение върху себе си, то се изразява с едно от демонстративните местоимения is, ille, hic. Veni, vidi, vici - (аз) дойдох, видях, победих. Video meliora proboque; deteriora sequor - (аз) виждам най-доброто и одобрявам и следвам най-лошото.
Трето лице множествено число на глагол често се използва без определен субект, когато се говори за хора като цяло: dicunt, ajunt, ferunt „казвам“, tradunt „предавам“, putant „мисля“.
Второто лице на глагола се използва и в някои видове изречения без определен подлог, но само в подчинително наклонение или в бъдеще време, както е в българския: dicas, diceres "ти ще кажеш", credas, crederes. Ut sementem feceris,ita metes - както посееш, така ще пожънеш.
Третото лице единствено число на непреходните глаголи в страдателен залог се използва безлично. In silvam venitur et ibi considitur - идват в гората и сядат там. Aliter cum tyranno, aliter cum amico vivitur - иначе живея (живея) с тиранин, иначе с приятел.