Следродилна (перипартална) кардиомиопатия
Следродилна или перипартална кардиомиопатия, според определението на специална експертна група на СЗО (1980 г.), означава безпричинна застойна сърдечна недостатъчност, която се е развила през третия триместър на бременността или през първите 2 месеца след раждането при преди това здрави жени.
Честотата на перипарталната кардиомиопатия в Европа и Северна Америка е относително ниска - 1 случай на 1300-4000 раждания (J. Pierce et al., 1963 и др.), Много по-висока е в африканските страни, където достига 1%(I. Bgos-kington, G. Eolington, 1972).
Патогенезата на миокардното увреждане е неизвестна. Както показват многобройни проучвания, по отношение на неговия морфологичен субстрат и естеството на промените в кардиохемодинамиката (според ехото и ангиокардиографията), следродилната кардиомиопатия е неразличима от идиопатичната дилатативна кардиомиопатия. Ендомиокардната биопсия може да открие признаци на оздравяващ миокардит при 33-78%от тези пациенти (J. San ^
derson et al., 1986; М. Medei et al., 1990 и други), т.е. по-често, отколкото при идиопатичната дилатативна кардиомиопатия. Редица жени също имат серологични признаци на вирусна инфекция и промени в имунорегулаторните подгрупи на Т-лимфоцитите - увеличаване на съотношението на хелперите към супресорите в кръвта (J. Sanderson et al., 1986). Има отделни наблюдения за забележим положителен ефект от имуносупресивната терапия с азатиоприн, когато признаците на хронично възпаление на миокарда изчезнаха. Следователно има основание да се смята, че някои случаи на следродилна кардиомиопатия са свързани с протичаща субклинична вирусна инфекция с развитие на миокардит. В същото време повишеното натоварване на миокарда, причинено от бременността и раждането, допринася за по-дълбоко от очакваното сдруги обстоятелства, неговото поражение, което е вероятно да има автоимунна патогенеза. Все пак трябва да се отбележи, че при повече от половината пациенти с следродилна кардиомиопатия не е възможно да се открие връзка между заболяването и миокардита и естеството на фактора (или факторите), увреждащи миокарда, остава неясен.
Клиника. Факторите за повишен риск от следродилна кардиомиопатия включват негроидна раса, възраст над 30 години, наличие на повече от 3 раждания в историята, както и многоплодна бременност и късна прееклампсия (M. Lampert, R. Lang, 1955 г. и др.).
Началото на заболяването е подостро. Симптомите и признаците, дължащи се на бивентрикуларна застойна сърдечна недостатъчност, кардиомегалия, аритмии и тромбоемболизъм, са същите като при идиопатичната дилатативна кардиомиопатия. Но курсът и прогнозата на следродилната кардиомиопатия са по-благоприятни. Повече от 50% от пациентите след конвенционално симптоматично лечение на застойна сърдечна недостатъчност след 3-6 месеца има устойчиво клинично подобрение и дори възстановяване с нормализиране на размера и функцията на сърцето (M. Rolfe et al., 1992; G. Cloatre et al., 1996 и др.). В същото време последващите бременности са свързани с повишен риск от рецидив на заболяването, а майчината смъртност в такива случаи достига 10%.
При персистиращо запазване на кардиомегалия и признаци на сърдечна недостатъчност за 6 месеца или повече, прогнозата за възстановяване е неблагоприятна и неразличима от тази при идиопатичната дилатативна кардиомиопатия.
Факторите, които определят естеството на хода на заболяването, са неизвестни. Възможно е механизмите на увреждане на миокарда и неговите причини да не са еднакви, което определя различна прогноза.
Лечението е симптоматично. Провежда се по същия начин, както при идиопатичнитедилатативна кардиомиопатия. При възникване на сърдечна недостатъчност по време на бременност, която не е по-ниска от лекарствената терапия, е необходимо прекъсване на бременността. Важно средство за вторична превенция е изключването на повторна бременност и раждане.