Страница 3, XI
оборудване за печене на кафе
В деня на ученика в лицея се проведе конкурс за поезия, посветен на А. С. Пушкин
В Биробиджан се проведе II Междурегионална конференция „Библиотеките на Далечния Изток“.
В Москва се открива изложба на ретро пишещи машини
Книги → Триумфалната арка → XI
Джоан излезе от банята. Развълнувана, тя клекна сред цветята.
- Къде бяхте снощи? тя попита.
Той й подаде цигара.
— Наистина ли искаш да знаеш това?
— Бях тук — каза той след известно колебание — и те чаках. Реших, че няма да дойдеш, и си тръгна.
Джоан мълчеше. В тъмнината светлината на цигарата й примигваше и угасваше.
— Това е всичко — каза Равик.
- Искаш ли едно питие?
Джоан се обърна към него.
— Равик — каза тя, — наистина ли си тръгна само защото не ме намери?
Тя постави ръце на коленете му. През халата той усети топлината им: това беше нейната топлина и топлината на халата, по-позната и запомняща се от много години в живота му, и изведнъж му се стори, че отдавна има някаква връзка между халата и Джоан и тя се върна при него от някъде в миналото.
- Равик, защото всяка вечер идвах при теб. Трябваше да знаеш, че и този път ще дойда. Или може би просто си тръгна, защото не искаше да ме видиш?
- Ако не искаш да ме видиш, кажи ми, бъди откровен.
– Бих ти казал.
— Значи не е това въпросът?
- Не, наистина не е.
- Тогава съм щастлив.
Равик я погледна.
— Щастлива съм — повтори тя.
Той помълча за минута.
– Разбираш ли какво говориш? – попита той накрая.
Приглушената светлина от улицата се отразяваше в неяочи.
— Не използваш тези думи, Джоан.
- Не се хвърлям.
— Щастие — каза Равик. - Къде започва и къде свършва?
Той докосна хризантемите с крак. Щастие, помисли си той. Сините хоризонти на младостта. Златна хармония на живота. Щастие! Господи, къде отиде всичко?
„Щастието започва с теб и свършва с теб“, каза Джоан. – Толкова е просто.
Равик не отговори. Какво казва тя? той помисли.
- Какво добре, все още казваш, че ме обичаш.
Той направи неопределен жест.
„Ти почти не ме познаваш.
— И какво общо има това с любовта?
- Много голям. Да обичаш е когато искаш да остарееш с някого.
„Не знам нищо за това. Но когато е невъзможно да се живее без човек - знам това.
- На масата. аз ще донеса. Не ставай.
Тя донесе бутилка и чаша и ги постави на пода сред цветята.
„Знам, че не ме обичаш“, каза тя.
— В такъв случай ти знаеш повече от мен. Тя го погледна.
- Ще ме обичаш ли.
- Ще. Да пием за любовта.
Тя напълни чашата си и отпи. После наля отново и му го подаде. Не пи веднага. Всичко е грешно, помисли си той. Полузаспал в гаснещата нощ. Думи, казани в тъмното - как могат да бъдат истина? Истинските думи се нуждаят от ярка светлина.
– Откъде знаеш всичко това?
- Защото те обичам.
Как се справя с тази дума, помисли си Равик. Без никакво замисляне, като с празен съд. Пълни го с какво ли не и след това го нарича любов. Какво не напълни този съд! Страх от самота, очакване на друго "аз", прекомерно самочувствие. Нестабилно отражение на реалността в огледалото на фантазията! Но кой успя да разбере същността? Е товакакво казах за старостта заедно, не най-голямата глупост? И не е ли тя, въпреки цялата си необмисленост, по-близо до истината от мен? Защо седя тук в една зимна нощ, в антракта между две войни, и изливам общи истини като учител? Защо се съпротивлявам, вместо да се втурна презглава в басейна, дори и да не вярвам в нищо?
Защо се съпротивляваш? — попита Джоан.
Защо се съпротивляваш? повтори тя.
– Не се съпротивлявам... И защо да се съпротивлявам?
- Не знам. Нещо в теб е плътно затворено, не искаш да пуснеш никого и нищо.
— Ела тук — каза Равик. - Дай ми още едно питие.
Щастлив съм и искам и ти да си щастлив. Безкрайно щастлив съм. Ти и само ти си в мислите ми, когато се събуждам и когато заспивам. нищо друго не знам. Мисля и за двама ни, а в главата ми е като сребърни камбани - звънят камбани ... И понякога - като цигулка свири ... Улиците са пълни с нас, като музика ... Понякога човешки гласове избухват в тази музика, картина мига пред очите ми, като кадър от филм ... Но музиката звучи ... Тя звучи постоянно ...