Трагедията на влюбените Иван и Маричка (по разказа на Г
Повестта "Сенките на забравените предци" е истинско бижу на украинската класическа литература. В същото време това произведение е и своеобразна почит към новите тенденции в европейската литература, от чиято естетика толкова се интересуваше писателят. В повестта Коцюбински се опитва да въплъти естетическата представа за красотата на човешкото съществуване, вписана в естествения живот, изпълнена с наслада от изкуството и чисто чувство. Любовната история на Иван и Маричка, главните герои на повестта, надхвърля "образа" на гуцулския бит, придобивайки универсално звучене, дълбок смисъл за всеки човек
Но за развитието на отношенията между Иван и Маричка важна роля играе и фонът, на който те съществуват, тъй като обстоятелствата са тези, които веднъж ги обединиха, те също ги разделиха. Една от централните сюжетни линии на повестта "Сенки на забравени предци" е възпроизвеждането на проблема за постепенното разрушаване и усилията за запазване на семейството, родителското съзнание. Този проблем се разглежда от писателя в общочовешки контекст, тъй като съзнанието на родителя, вписано в контекста на националната култура, се противопоставя на цивилизацията като сила на механизирани руини. В разказа проблемът е ярко възпроизведен чрез враждата на два рода: Палийчуков, към който принадлежи Иван, и Гутекуков, от който прилича Маричка. Между другото, изследователските материали показват, че този сюжет е взет от писателя от реалния живот - конфронтацията между двама хуцулски роднини.
Също така е трудно да не се забележи, че мотивът за обединяването на влюбените срещу желанията на воюващите семейства е един вид литературен мотив за скитане по света. Ето защо можем да преплетем сюжета на разказа със сюжета на „Ромео иЖулиета от Шекспир. Също така младите влюбени се срещат тайно от родителите си, така както смъртта не им е позволила да се съберат. И ние също си задаваме въпроса дали сме могли да бъдем влюбени заедно или тяхната чиста любов не трябва да бъде сведена до битовото ниво? Тези въпроси ще оставим на преценката на всеки от читателите.
Иван трябваше да напусне любимата си и раздялата им беше тежка: „Иван слушаше тънък глас на момиче и си мислеше, че тя отдавна е засяла планините с песните си, че ги пеят гори и ливади, почви и планински долини, потоци звънят и пеят слънцето.Марици. 1 или случайно е за сюжета на разказа? Иван сякаш усети със сърцето си трагедията, която се случи с любимата му, защото изведнъж чу гласа й в гората и този глас го повика в ужасна бездна, момичето искаше да го вземе със себе си. И след нейната смърт любовта не умря, сърцата им не се разделиха. Маричка загива в потопа ден преди завръщането на Иван, сякаш съдбата не ги дарява с щастие. В този случай водата играе ролята на страшен разяждащ елемент, поради което Иван бяга от нея: „Голяма жалост сграбчи Иван за сърцето. Веднага го увлече да скочи от скалата в кръг: „Давай, изяж и мен! И момчето от съжаление се жени за нелюбимата Палагна. Това е напълно чужд, да речем, за "Ромео и Жулиета" ход, но такъв, че вече е разиграван по различен начин в "Горска песен". Изглежда, че Иван продължава да живее след смъртта на любимата си, но той умира със сърцето си, не е жив, а просто вегетира, любовта вече не засяга сърцето му, защото имасамо Маричка: „Или е обичал Палана?“ Такава мисъл не му е идвала в главата.
Иван наистина "оживява", както не е изненадващо, едва след смъртта му, когато той умря в гората чрез Маричка-Нявка, която дойде след него, защото не можеше да се остави на този свят: "Той вече беше забравил предпазливостта. само как да нахал скъпия си глас. " Нищо чудно, че погребението на Иван се превръща в някакво весело парти с шеги и смях. Няма защо да плачете: Иван вече става щастлив.
Обрисувайки трагичната любов на Иван и Маричка, които са символ на естествената чистота на човешката душа, писателят постепенно го пренася в едно нереално, митологично пространство, сякаш го извежда извън границите на конкретно пространство и време, на конкретна житейска ситуация. И така, любимите хора трябва да бъдат заедно, в този или в другия живот, защото любовта, ако е истинска, е неумолима.