Уводна статия към книгата `I
Съветският читател познава и обича Никитин, певец на българската природа, талантлив майстор на пейзажната живопис. От детството си всеки от нас си спомня чудесното му „Утро” („Замръкват звездите и гаснат.”), включено във всички антологии на българската литература от 19 век, „Утро на езерото”, „Степ” („Пълна е, степ моя, спи спокойно”) и други творби. Много от стихотворенията на Никитин, като "Песента на Бобил", са музикални от български и чужди композитори - Е. Направник, В. Калинников, Ст. Монюшко и други, все още са популярни народни песни, особено стихотворението „С лопата се изкопа дълбока дупка“ и „Отиде търговец на панаир“.
Но още по-близък и скъп ни е Никитин, певецът на потиснатите, изразителят на демократичните и хуманистични стремежи на народа, онзи Никитин, чиито стихове, цитирани по-горе, толкова харесаха бъдещия вожд на пролетариата В. И. Ленин.
Ранното творчество на Никитин (1849-1853) е предимно имитативно. Никитин рано се запознава с напредналата българска литература, с пламенната поезия на Пушкин и Лермонтов, Колцов и Некрасов и попада под нейното мощно влияние. Съпротивлявайки се на околната среда, протестирайки срещу мрачния и мръсен живот, лишен от топлина и светлина, забавление и красота, самият Никитин започва да пише. В тези стихове впечатленията, мислите и чувствата на поета бяха все още неумело изразени, от чужд глас.
Този кръг включва реакционни критици като Де Пуле и А. Гордщайн. Но имаше и такива прогресивни фигури като Н. И. Второв, един от лидерите на Воронеж Губернские Ведомости, историк, етнограф и статистик. Именно на него Никитин дължи много факта, че в творчеството му се засилват реалистичните тенденции.
През тези години поетът създава красиви стихове, посветени на показването на животалишени от права, потиснати хора, като например "Зимна нощ в селото", "Кавга", "Жената на кочияша" и други, изобразяващи трагичната съдба на обикновени работници, обречени на глад и бедност - малки поетични разкази, написани искрено и правдиво, с дълбоко познаване на живота и живота на героите.
За установяването на тези черти в творчеството на поета много помогна революционно-демократическата критика.
Третият период от творчеството на Никитин (1856-1861), започнал в такава благоприятна среда, е най-значимият и поразителен в цялата творческа биография на поета.
Преодолявайки литературните влияния, освобождавайки се от религиозни предразсъдъци и консервативни идеи, Никитин се превръща в един от най-добрите представители на развитата българска литература, силен в своите хуманистични и еманципаторски традиции.
Той се издига до осъзнаването, че не прост работник, който е положил толкова много усилия в работата си, получава плодовете на тази работа, обилно напоени със сълзи и пот. Поетът развълнувано говори за горчивата участ на орача, който с любов отглежда хляб, но не за себе си, а за богатите (стихотворението "Орач", 1856 г.): В прекрасното стихотворение "Просякът", високо оценено от Н. А. Добролюбов, Никитин възпява неуморен труженик-страдалец, трудещ се цял живот, но лишен дори от троха удовлетворение и щастие. Но не само състраданието предизвиква такъв беден човек у поета; той се прекланя пред него, пред неговата безпримерна твърдост: Тази героична твърдост и твърдост на трудовия народ на България поетът възхвалява и в творбите „Дядо” (отбелязано и от Добролюбов), „На трона” и в много други свои стихотворения. В същото време той създава остро сатирични портрети на онези, които допринасят за потисничеството на трудещите се, показва, че в самата селска среда има разслоение набогати и бедни, и заклеймява селските богати хищници, които смучат кръвта на бедните. Към образите на земевладелци-тирани и разбойници-търговци, отгледани в стихотворенията "Отмъщение", "Заминаването на кочияша", "Господарят" се присъединяват образите на главатаря и мелничаря ("Глава", "Лястовиче гнездо"), предизвикващи омраза и отвращение у читателя.
Така в последния период от творчеството си Никитин се насочва главно към изобразяване на нуждите и лишенията на простолюдието, селячеството и градската беднота. При четенето на стиховете на Никитин пред нас минават върволици от селяни и шлепове, кочияши и шивачи, потиснати, унизени и потиснати, но в мъка и нужда запазили високи човешки чувства, сила и твърдост на духа. Сякаш резултат от житейските наблюдения на поета, резултат от безправието и потисничеството, което е видял и преживял в страната, звучи стихотворението „Ние носим кръст тежък, братя” (1857-58), в което е заклеймена цяла крепостна България, тъй като тук вече пробиват революционни нотки, които се засилват още повече в стихотворението „Ще падне презрената тирания”, където Никитин се издига до славата. издигане на революционното въстание, което ще донесе свобода на трудещите се.
В същите последни години от живота и дейността си поетът създава своите поеми „Юмрук” и „Тарас”, които са връх в поетичното му творчество.
И двете стихотворения бяха значим и ярък израз на демократичната идеология. Заедно с най-добрите стихове на Никитин, те ясно показаха утвърждаването на поета в позициите на демокрацията. И ако смъртта не беше прекъснала краткия и труден живот на Никитин, той можеше да попадне в лагера на революционната демокрация.
В сборника са събрани творби на Никитин, характеризиращи го като правдив изразител на противоречията на българската действителност, певец на тежък дял от народнотомасите, техните надежди и стремежи. И макар да не е последователен борец срещу царското самодържавие, най-добрите му стихотворения са ценен принос в общата борба на българския народ за освобождението му от оковите на робството и насилието. Затова светлият спомен за Иван Савич Никитин ще остане завинаги в сърцата на съветските хора, които разрушиха старата България - "царството на скръбта и оковите", и създадоха онзи нов светъл и свободен свят за трудещите се, за който мечтаеше поетът.
Източник: И. С. Никитин. Избрани произведения. Киев: Художествена литература, 1956.