Вилхелм Винделбанд - Биографии
Винделбанд Вилхелм (1848–1915) – немски. философ, историк на философията, ръководител на Баденската школа на неокантианството. Преподава философия във високите ботуши в Лайпциг, Цюрих, Фрайбург, Страсбург и Хайделберг. Авторът на прочутите книги „История на античната философия” и „История на новата философия”, по които са обучавани няколко поколения студенти от различни европейски страни, вкл. и България. Като мислител той е известен с трудовете си в областта на философията на историята, философията на духа, теорията на познанието.
Основните произведения в тази област: „Прелюдии. Философски статии и речи, Философията в немския духовен живот на 19 век, Платон, Философия на културата и трансцендентален идеализъм и др. универсален и изразява познанието си за действителността в закони, друг клас – идеографски – изучава действителността от гледна точка. уникален в своята историческа уникалност. Общите закони не изразяват спецификата и уникалността на едно съществуване. В. като цяло отхвърли възможността за приложимостта на обективните закони към историческото познание, към феномените на човешкото съществуване.
Смисълът и значението са онези явления от реалността, които могат да бъдат приписани на ценности - на истината, доброто, красотата, святостта. Във всяко човешко действие, извършено в името на определена ценност, се разкрива несводимостта на нашето същество към всякакви обективни (естествени) закони, разкрива се индивидуалната свобода. Всички отделни науки се занимават с изучаването на това, което е, а философията изучава това, което трябва да бъде, тоест идеали, ценности. Следователно философията е наука за съвестта, дълга и свободата, вв тесен смисъл това е етика, наука за дължимото.
В. се опита да реализира идеята на Кант за примата на практическото битие над теоретичното и в името на това той рязко противопостави природата и свободата, обективните закони и човешките ценности. Дуализмът на реалност и стойност е необходимо условие за човешката дейност. Неговата доктрина за разделението на науките има голямо влияние върху европейската мисъл през 20 век.
Субективно те се възприемат като безусловен дълг, изживян с аподиктична очевидност. V. провъзгласява проблема за разделянето на света на съществуването (природата) и собствения свят (ценностите) като неразрешим проблем на философията, „свещена мистерия“, т.к. последният, според него, не е в състояние да намери универсален начин за познаване на двата свята. Отчасти тази задача се решава от религията, която обединява тези противоположности в един Бог, но тя не може напълно да преодолее тази фундаментална двойственост, т.к. не може да обясни защо наред с ценностите има обекти, които са безразлични по отношение на тях. Дуализмът на реалността и стойността става, според В., необходимо условие за човешката дейност, чиято цел е да олицетворява последната. Голямо място в творчеството на В. заема и проблемът за метода, или по-скоро проблемът за спецификата на метода на историческата наука, който е процесът на разбиране и въплъщаване на трансцендентални ценности. Решаващ в разграничаването на "науките за природата" и "науките за духа" (по терминологията на Дилтай) В. счита разликата в метода. Ако методът на естествената наука е насочен главно към разкриване на общи закони, то в историческото познание акцентът е върху описанието изключително на отделни явления. Първият метод се нарича В. "номотетичен", вторият - "идиографски". По принцип един и същ обект може да бъдеизучавани и от двата метода, но в номотетичните науки приоритетният метод е уставният метод на мистерията на историческото битие, отличаваща се със своята индивидуална уникалност, единичност, разбираема чрез идиографския метод, т.к. общите закони по принцип са несъизмерими с едно конкретно съществуване. Тук винаги има нещо, което по принцип е неизразимо в общи термини и се възприема от човека като „индивидуална свобода“, оттук и несводимостта на тези два метода към някаква обща основа. Значителен е приносът на В. в историческата и философската наука. Неговите „История на древната философия“ и „История на новата философия“ запазват своята стойност и до днес поради оригиналността и продуктивността на изразените в тях методологически принципи на историческото и философско познание, а също и поради обширния исторически материал, съдържащ се в тях, те не само разшириха разбирането на историческия и философски процес, но и допринесоха за разбирането на съвременното културно състояние на обществото. (Вижте също Баденската школа на неокантианството.)