Възможно ли е да срещнеш истински французи в Париж, Проза на живота
Определено можем да кажем, че е възможно! Защото понякога сред мюсюлмани, азиатци, чернокожи и българи по улиците на Париж можете да срещнете истински французи. Французинът е елегантен и изтънчен. Той е потопен в своя свят и леко откъснат от заобикалящата го среда.Много лесно се различава французойка от българка. Французойката е с наполовина по-голяма талия, а българският грим на лицето й е двойно по-голям.
За френската столица обичайната картина е тази. Открита витрина бръснарница. Пред огледалата седят петима черни като смок негри, увити в бял чаршаф, до тях са петима бръснари, черни като гарваново крило, които ги подстригват.
Париж е град на чужденци. Предназначен е за туристи, както посетители, така и местни жители. Нищо не процъфтява в Париж така, както културният живот. Никъде няма да видите огромни опашки, наредени пред шедьоврите на културата - музеи, художествени галерии, църкви, замъци, паркове. Всичко е пълно с хора. За разлика от празните зали на българските музеи, театри, филхармонии.
Парижаните смятат столицата си за център на света, един от героите в комедията на Мариво възкликва „Париж е целият свят, останалата част от земята е неговите предградия“. Фонвизин пише в писмата си: „Хората на Париж смятат своя град за столица на света, а света за своя провинция“. (1). И имат право на това! Всеки, който е бил в Париж, чувства, че е във ваканционен град, в град на художници и поети, музиканти и циркови артисти. Цялото великолепие и атмосфера на Париж ви завладяват и оставят едно незабравимо изживяване.
Доброжелателството на французите и тяхната толерантност към българите трябва да се учи в продължение на много стотици години. Веднъж се изгубих по улиците на Париж и се обърнах към минаващ французин. Обикновено приятелски настроени и общителни, французите започват да обясняват надълго и нашироконеобходимата ви информация. Този измърмори нещо под носа си и продължи, направо онемях от такова поведение. За първи път срещнах толкова "негостоприемен" французин. Така че останах там, където бях. След пет минути обаче този французин отново се появи пред очите ми. Помоли ме да го последвам. Пресякохме оживена улица и спряхме до голям плакат с карта на района, където той намери нужната ми улица и дълго обясняваше как да стигна до нея. Явно не съм чула думите му, за да ме последва. По принцип е французин - обича да проявява гостоприемство.
Напълно противоположна картина видях в московското метро. В каретата седеше прекрасна френска двойка, хваната за ръце, на които блестяха брачни халки. И двамата са слаби, щастливи, интелигентни. Изглеждаха към петдесетте. На следващата спирка влезе около тридесетгодишна българка с огромни чанти, червено лице и вперени в брашно очи. Французите се спогледаха и се изправиха, без да кажат дума, давайки път на жената. Тя избута пътниците настрани, отблъсквайки самите французи, и с пета притисна крака в елегантните обувки на французойката. Без дори да се обърне, тя седна на свободното място, а французойката, приклекнала от болка, буквално увисна на ръката на съпруга си. Но тя дори не каза нито дума. Тя потисна вик и въздишка. А българката с мазни устни, изскочила стъклените си очи, вече без брашно в очите, се взираше безразлично в нищото...