За котката и кучето
Марина ме блъска встрани... Не мога да разбера кога съм буден.
- Какво не е наред? — Забравих да ти кажа, родителите ми идват да ме посетят... — Какви родители? Моя! — Е, къде да ги поставим? — Ще живеят няколко седмици в моя апартамент, ще ходят в музеи. — Имате ли и музеи в апартамента си? — Глупак! Отидете в Ермитажа! — За щастие точно там има разпродажба... След като Марина тръгна за работа, в кухнята избухна спор. —Нямаме нужда от стари пердахи! – каза веднага котката. - Свобода и мамка му! — Наистина, защо се нуждаем от допълнителни храни? Кучето я подкрепи. — Да, вие двамата ядете повече за една седмица, отколкото Марина и аз за един месец! Опитах да контраатакувам. - Кой изяде цялата наденица на Нова година? Пушкин? — HuYushkin! И котката влезе в стаята. — Е, а ти? Освен това тогава страхувате ли се да отслабнете, блокада? — Е, как да кажа, това не е само проблем с храната, а по-скоро проблем с комфорта. — Тоест, не можете да се прецакате? — Отново този фактор. — Откъде са думите? — Чета книги, гледам телевизия… — Освен футбола и твоите мормишки, изобщо не те интересува? — Сигурен ли си? Ами храната? И кучето също гордо напусна кухнята. Отидох на работа адски ядосан. На сайта се срещна със съсед. — Здравейте! - Толкова щастлив. И аз казах здравей. И все пак, Санкт Петербург извън прозореца. Няколко думи за тяхното семейство. Съпругът й е спортист: или боксьор, или борец, не помня. Тежка като библиотека. По някакъв начин (асансьорът беше развален) се срещнахме на стълбите: аз се издигах от магазина за чанти, пуфтех и се потях, а той, като изтребител на носител в форсаж, изсвирна покрай мен с две ролки линолеум. Тогава още бях изумен. Тогава някак си го видях и в двора: той и жена му купиха непрецакан хладилник (явно и той яде като боец), товарачи, разбира се - „довход." И майната му на праха, грабна го като скидер и го завлече при себе си. А сега за съседа. Не е зле. Марина прецака всичко, как, казват те, се оказа животът ни заедно? Изпрати й нещо, което сега, като ме види съседка, се усмихва през цялото време. Естествено, когато съпругът не е наоколо. Той изглежда строг с нея. А, ето още една важна подробност, тя е блондинка. И то такава, че влиза в гаража само през автосервиз. — Моята вече свърши и крушката ми е изгоряла... Това ли иска? Помолете ме да сменя крушката или да ми кажете, че мъжът ми го няма? — Е? Гледам я въпросително, очаквайки нещо по-конкретно. — Можеш ли да се промениш? —Съпруг? Тя се изплаши: — Не, защо? — Е, не знам, спестете от храната... Гледа ме, нищо не разбира дали се шегувам или не. — Добре, къде е електрическата ти крушка? — Там, на тавана. Аш-мухъл, май нямаш крушка в главата. Последвал я в апартамента, опитал се да й събуе обувките, но съседът протестирал. — Все още имаме икономка за почистване! Още един щрих за портрета. — Чакай, ще донеса стълбата. И той отиде на мястото си за стълба. Животните вече са на вратата. — Съпругът й е боксьор! - Внимателно прилича на котка. Знам. — Не боксьор, а борец! – поправя го кучето. — Няма значение кой е, стига да няма последствия... Не издържах повече: — Изгоря й крушката. —Чувал ли си...— отговаря котката, въртейки очи. Не се замесих, взех една стълба от шкафа и отидох при съседа. — О, не знам къде държим крушки. Тя изведнъж си спомни. Разбира се! - мисля си, - Откъде знаеш! Връщам се на мястото си за електрически крушки. — Че, забрави ли презервативите? - котката вдига. — Дик забрави. Връщам се при моя съсед. Тихо се катеря (по стълба),Развивам старата, завивам новата крушка. Този глупак не е изключил лампата и все едно сто и петдесет вата ще ме убият в очите. Стоя и се ядосвам на себе си, защото и това е задник - можех да го проверя! Този - дори да пикае в очите - все е божа роса. — О, колко светло е сега! Мислех, че ще плесне с ръце. На вратата вече питам: - А вашият мъж е боксьор? — Не. Той се занимава с борба! — „Класически“ или „фрийстайл“? —Не знам, ще го питам... —Е, тогава довиждане. И излязох. Докато поставяше стълбата, се качи котка. — Добре, „класически“ ли е или „свободен стил“? Какво искаш? Интересувам се от съображения за сигурност. - Плюнка. Едва ли закъснях за работа. На следващия ден, вечерта, Марина и аз отидохме на гарата. Срещнахме се с родителите й, обиколихме града с обиколка на забележителностите. Опитах се да не се намесвам в разговора. Твърди "люкове и оранжерии". Проклетите градинари. Вкъщи роднините гледаха животните с недоволство. — И какво имате? — попита строго и престорено бащата на Маринин. Има ли котки и кучета в къщата? Котката го изгледа с презрение и си тръгна, без дори да подуши. „Е, сега дядо ти е прецакан“, помислих си. — Ти ще живееш в моя апартамент, а ние сме тук. Животните няма да ви безпокоят. - Марина се опита да компенсира потенциалния конфликт. —Няма значение! Старецът продължи назидателно. Жена му погледна укорително съпруга си, но не каза нищо. На семейната вечеря животните демонстративно отсъстваха. Извиних се на всички и влязох в стаята. — Е, защо не сте роднини? прошепвам им. — Страх ме е да влизам в дискусия. Кучето е сериозно.