Защо КАЗАХАНИТЕ не говорят казахски
прочетете го, ако можете :) има определени отговори, а също така повдига нови въпроси (т.е. повдига въпроси, които не сме засягали във форума) за предимството на казахите в техния билингвизъм.
Културният двуезичие в съвременен Казахстан Т.В. Кривощапова, кандидат на филологическите науки, професор в Евразийския университет. Л. Гумильова, Астана, Казахстан (задочен участник на конференцията)
Произходът на това уникално обстоятелство се дължи на историческите реалности от миналия век. Известно е, че в по-голямата част от територията на Казахстан (с изключение на западните, източните и северните райони) българският език е бил постоянно използван, главно през целия 20 век. Причината за това положение е добре известна: това се дължи на имиграционните процеси, които оказаха значително влияние върху етническия компонент на населението на Казахстан през първата половина на 20 век и през 50-те и 50-те години на миналия век.
В статията на известен специалист по икономическа география от град Уралск Т.А. Терещенко отбелязва, че според преброяването от 1926 г. „неместните жители в Казахстан са били 1,6 милиона души, или една четвърт от населението“ [2]. През 30-те години в републиката пристигат повече от половин милион души чрез организирано набиране на работна ръка, но този процес протича едновременно с масовата емиграция на населението, поради колективизацията и глада. През годините на войната населението се увеличава поради масовата евакуация и депортирането на народи. И накрая, по време на разработването на девствени и угарни земи, 1,7 милиона души пристигнаха в Казахстан от европейската част на СССР. След това, много преди разпадането на Съветския съюз, от 1968 г. насам, започва емиграцията от страната, която достига кулминацията си през 1994 г. В резултат на тези процеси населението на Казахстан намалява със 7,7% и повечето хора напускат странатаБългари, украинци, германци. В резултат на това в четири икономически региона от пет (с изключение на юга) броят на жителите, според резултатите от преброяването от 1999 г., значително е намалял.
Що се отнася до очевидната етнодемографска тенденция, тя е такава, че в Казахстан, поради посочените по-горе причини, делът на тюркоезичното население непрекъснато нараства. Именно това обстоятелство, според същия л.а. Байделдинов, може да се превърне в „етнолексикална основа за разширяване на областта на използване на казахския език и постепенното му превръщане в език на междуличностни и групови контакти на населението на страната, с последващо превръщане в нациообразуващ фактор“ [3].
Подобна практика, при която казахският език ще бъде средство за междуетническо общуване, е имало на територията на Казахстан в различни периоди от време в райони с преобладаващ брой казахско население. Чичо ми (брат на баща), който живя три години в района на Чимкент (сега Южен Казахстан), отлично владееше казахски, което значително улесни последващото му общуване с колеги и ученици от казахското училище, където той успешно работи дълги години през 50-те и 60-те години. Известно е, че немци, корейци и представители на други репресирани народи, заточени в Казахстан и попаднали в казахска среда, намират доста високо ниво на владеене на казахски език наред с българския. Блестящите факти на културното „триезичие” демонстрират Г. Белгер, който пише на немски, български и казахски език, както и известният български писател Анатолий Ким, усвоил наред с гените на корейската култура способността за творческо трансплантиране (художествен превод) на съвременната казахска проза на български език.
Тези примери обаче са повече изключенияправила. Трябва да се признае, че в момента българският език се използва като език на междуетническо общуване в страната, който функционира в казахстанското мултиетническо общество. съвременната реалност е такава, че дори етническият елит на казахите е до голяма степен русифициран, да не говорим за представители на други етнически групи. Казахите доста професионално използват българския език, за тях той продължава да бъде езикът на научното творчество и професионалната дейност. Ел Ей Байделдинов емоционално говори за културната амбивалентност на титулярната нация. „Душата на представителите на етническия елит на казахския народ може да се счита до известна степен за амбивалентна: от една страна, тя е свързана с културата и живота на казахите с дълбоки емоционални корени, но, от друга страна, светът, неговите културни ценности са до голяма степен разкрити и усвоени от представители на казахския етнически елит, благодарение на запознаването с българската култура и език“ [3].
Владеенето на държавния език е определено в закона като задължение на всеки гражданин, изпълнението на което допринася за консолидирането на казахстанското общество. И в тази връзка са поставени конкретни задачи, които правителството, държавните, местните представителни и изпълнителни органи трябва да изпълнят. Всъщност в много региони на Казахстан, включително столицата, все още има много проблеми, свързани с преподаването на казахски език в училищата и университетите поради практическото отсъствие на система за подготовка на висококвалифицирани специалисти за работа в училища с неказахски език на обучение. Същевременно по време на Съветския съюз всеки филологически факултет на Педагогическия институт набираше студенти, които в бъдеще да преподават български език в националните училища. Освен това подобнибяха набирани „на място” групи за преподаване на български език в Москва, Ленинград, Тамбов, Полтава, Виница и други градове. Днес тази практика трябва да се възроди по отношение на българския език и да се създаде по отношение на казахския език. Освен това практиката да се подготвят специалисти от такова ниво по казахски език и литература за работа в училища с български език на обучение не е била широко разпространена в Казахстан нито тогава, нито сега. Друг парадокс: в българските училища казахски език често се преподава от руски филолози, завършили прочутото РКО и преминали преквалификация. Завършилите казахските катедри на филологическите факултети, за съжаление, не могат да работят в българските училища поради слабото си владеене на български език.
Такава реална практика, разбира се, трябва да бъде преодоляна. Освен това е добре известно, че в много бивши републики на Съветския съюз (на първо място в Украйна и балтийските държави) преподаването на украински, литовски и естонски винаги е било достатъчно качествено. Моя приятелка, дъщеря на военен, родена в Брянска област, живя седем години в Киев, където учи в обикновено българско училище. Тя често си спомня колко сериозно е преподаването на украински език и украинска литература (без преводи - всички текстове се четат в оригинали, писани са не само диктовки, но и изложения, съчинения). В резултат на това много години по-късно, живяла три десетилетия в Казахстан, тя помни украински, но... не знае казахски. Такива примери са доста: в аспирантурата на Московския държавен университет учих с българка от Вилнюс, чиито родители се установиха в Литва едва след войната: тя не само говореше свободно литовски, но и написа дисертация върху средновековния литовски статут. А сестра й успешно учи в Каунаспет години в литовската група поради това, че българската група не е била набрана за специалността, която е избрала тази година. В Казахстан нивото на владеене на държавния език от българоговорящите остава изключително ниско. Следователно е възможно да си представим ситуация, при която етнически българин (украинец, беларус - няма значение) да влезе в група с казахски език на обучение, само по изключение от общото правило. По този повод чух мнения, че официалните власти не са заинтересовани от качествена промяна на съществуващото състояние, което неминуемо ще доведе до множество предимства за титулярната нация и то не само в заетостта. Днес казахите в по-голямата си част се чувстват комфортно: почти всички разбират добре българския говорещ, докато звучащата казахска реч остава „terra incognita” за последния. Естествено, трябва да се намери изход от сегашната парадоксална ситуация. Или дори два изхода. Осъзнали своята неспособност (или нежелание) да овладеят казахския език, те вече са напуснали тази страна. Тези, които по различни причини не са направили това, трябва да научат държавния език. Разбира се, с помощта на системата на образование, която се е развила в страната в училищата и университетите, човек не може да научи езика - виждам това в примера на моите деца, които тази година завършиха гимназията и имаха възможност редовно да практикуват казахски в подходяща езикова среда. Разбира се, вече има много езикови курсове, преподаватели, качествени учебни помагала и добри телевизионни програми. Но реална промяна в ситуацията няма, тъй като казахският, както всеки друг език, може да бъде овладян в резултат на свободния избор на свободен човек, който по този начин прави съзнателен избор. В края на краищата, както е известно от незапомнени времена, „спасението на давещите се- дело на самите давещи се.
По един или друг начин, но човек, живеещ в мултиетническо общество, не може да се чувства в хармония с външния свят, като същевременно остава едноезичен. В света има десетки държави, в които както законодателно, така и на практика съществуват билингвизъм, триезичие и т.н. Неслучайно като една от сюжетните линии на новия си разказ „Искам вечността“ (2000) И. Щеголихин избра пътуването на героя до Швейцария – класически пример за наличието на четири държавни езика според конституцията на страната – на Кръглата маса на ОССЕ „Казахстан – изграждане на единно многонационално общество на прага на 21 век“ [7]. Главният герой пътува до цивилизована Европа, за да научи културата на междуетническо общуване, която е съществувала в родната му земя от векове. Но всички можем да извлечем някои поуки от европейския опит. Те се състоят, според Валентина Курганская, в деполитизирането на езиковия проблем. Именно това обстоятелство трябва да се признае като „неотложна необходимост от държава, която е избрала курса на демокрация, придържане към ценностите и идеалите на свободното обществено развитие. В условията на Казахстан е неприемлива както политиката на ненамеса на държавата в развитието на езиковата ситуация, така и тоталното национализиране на езиковия проблем” [8].