Завръщане в родината - Есенин, стихове
Посетих родните си места, онази провинция, където живях като момче, където кула с бреза кула камбанария без кръст се изстреля.
Колко много се е променило там, В техния беден, неугледен начин на живот. Колко много открития Следваха ме по петите.
Бащината къща Не можах да я позная: Видният клен вече не се люлее под прозореца, И майката вече не седи на верандата, Храни пилетата със зърнеста каша.
Сигурно е остаряла. Да, стар. Оглеждам се тъжно Какво непознато място! Една бяла планина, като старата, Да, до планината Висок сив камък.
Тук има гробище! Изгнили кръстове, Като в ръкопашен бой, Дръжте с протегнати ръце. По пътеката, облегнат на подножието, Върви старец, праши бурените. "Случаен минувач! Кажи ми, приятелю, Къде живее тук Есенина Татяна?"
"Татяна. Хм. Да, зад тази колиба. Какво си ти за нея? Сродна с нея? Ал, може би изгубен син?"
"Да, синко. Но какво става с теб, старче? Кажи ми, Защо изглеждаш толкова тъжен?"
„Добре, внуче мой, Добре, че не позна дядо си.“ „А, дядо, наистина ли си ти?“ И потече тъжен разговор Носейки сълзи върху прашните цветя. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . „Вероятно скоро ще станеш на тридесет. Аз вече съм на деветдесет. Скоро в ковчега. Време е да се връщам.“ Докато говори, веждите му се сбръчкват. "Да. Време. Вие комунист ли сте?" "Не." "Но сестрите станаха комсомолки. Такава гадна работа! Просто се удуши! Вчера изхвърлиха иконите от рафта, Комисарят махна кръста на църквата. Сега няма къде Бог да се помоли. Тези дни се промъквам в гората, Моля се на трепетлики. Може би ще стане дойде по-удобно.
Да се прибираме - Всичко ще видите сами". И тръгваме, газим между куклите. Усмихвам се на орни земи и гори, А дядо гледа с копнеж към камбанарията. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . "Здравей, мамо! Страхотно!" - И отново придърпвам кърпичката към очите си. Крава може да избухне в сълзи, Гледайки този беден ъгъл.
На стената има календар Ленин. Ето живота на сестрите, Сестри, не моят - Но все пак съм готов да падна на колене, Когато те видя, земи мои любими.
Съседите пристигнаха. Жена с дете. Вече никой няма да ме познае. Нашето малко куче в байроновски стил Срещнете ме да лая на портата.
Ах, мила земя! Ти не си същият, Не си същият. Да, и аз, разбира се, не бях същият. Колкото по-тъжни и безнадеждни са майката и дядото, Толкова по-весело се смее устата на сестрата.
Разбира се, Ленин не е икона за мен, аз познавам света. Обичам семейството си. Но по някаква причина все още се покланям Сядам на дървена пейка.
— Е, говори, сестро!
И сега сестрата се размножава, Отваряйки, като Библията, шкембест "Капитал", За Маркс, Енгелс. Независимо от времето Разбира се, не съм чел тези книги.
И ми е смешно, Като пъргаво момиче За всичко ме хваща. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Нашето малко куче в байроновски стил Срещнете ме да лая на портата.