Българска философия
Българска философия. Съвършено мислене 205. От съвест към съзнание
Преди да изследваме приемствеността между съвестта и съзнанието, е необходимо първо да реконструираме облика и природата на феномена съвест. Съвестта се формира в епохата на родовата цивилизация като феномен, който осигурява едно от най-съществените условия за съществуване на тогавашния човек - племенната принадлежност. Всеки човек е живял в определен род като негов член, без да разграничава и не се отделя от останалите членове на рода - реки, земя, планини, папагали, съзвездия, мъртви, предци-основатели на рода, слънце и други духове. Невъзможно е да си представим как човек, заедно с други същества (духове), е бил член на един и същи род, като в същото време изобщо не се е отделял и отделял, най-малкото защото способността да се представя родова личност е била недостъпна, тъй като е била развита едва към края на родовата цивилизация. Той не можеше да представи, тоест да реконструира във въображението си обект, който не присъства непосредствено пред него, първо, и, второ, той не разграничи / разграничи себе си от друг член на рода.
Субектът на действието беше родът, така че минимумът на самоидентификация също беше родът, а не личността; когато каза, че е червен папагал или пълнолуние, той наистина разграничи/отличи семейството, семейството като цяло, а не себе си или някой друг. Той наистина се роди; това е особен тип възприятие, което не е познато на съвременния човек нито от собствен опит, нито от научна или философска реконструкция (поне аз все още не съм срещал такова). Вече проучих, макар и само предварително, разликата между племенната цивилизация и съвременната цивилизация и засега съм склонен да вярвам, че тези различиятрябва да се отъждествяват с нивото на вида, те са толкова съществени: човекът на племенната цивилизация е бил индивид, но не е бил индивид (субект).
Забележимата тромавост и несъответствие на тези отражения се дължи главно на факта, че те са живи, разгръщат се директно пред очите ви, а моите собствени очи имат посока, зададена от вниманието, в която отраженията следват не моите идеи, а взаимодействието на явленията, които се отварят в този хоризонт на внимание. Така в това есе обърнах внимание на връзката между съвестта и съзнанието, без да предполагам, освен това, да забравя напълно за феномена на вината, но - в насоченото и свободно внимание - феномените оживяват и като частици светлина са през цялото време в движение, показвайки своята "връзка", "вплитане" с други феномени. Феноменът на съвестта тук се обърна към мен като свързан с феномена на вината и по този начин измести мисленето в „свеж“ за него (по-точно за мен) вектор, отваряйки цял пласт нови теми, които биха могли да станат тема на следващите есета. Бих могъл да остана в новия вектор, но предпочитам да се занимавам с феномена на съзнанието поне в основни линии, така че ще продължа разсъждението, което започнах, въпреки че то се "спъна" във феномена на вината и може да тръгне в малко по-различна посока.
Тази работа на размисъл, в същото време свободна и обвързана, свободна в своите предпочитания и обвързана от природата на явленията, е подобна на работата, извършена от човека на прага на предците и съвременните цивилизации. С естествено проявена съвест беше необходимо да се направи нещо и човекът избра различни неща: той игнорираше, повишавайки нивото на тревожност до паника, развиваше обективността на магията, бореше се и т.н., но също така надникваше в това, което се случва с него и наоколо, "обърна очите на душата" според Платон, свърза собствените си състояния със събития,като по този начин започва ново време за себе си и за човечеството, време на собствената му самота и обединено човечество.
Човек започва да работи със собствените си държави, преди всичко – със собствената си съвест, една от формите на тази работа е чувството за вина, „угризения на съвестта” у немците или „угризения на съвестта” у българите, поемане на отговорност за случващото се; човекът обаче най-малко е причината за смъртта на племенната цивилизация, така че широко разпространените учения за греховността на човешката природа просто експлоатират човека, манипулирайки неговата неопитност. Съвестта не е дар и не е гласът на Бога, тя е природен механизъм, умение за ориентиране в сложна среда, системен механизъм, който осигурява функционирането на сложни социално-природни явления; работейки със съвестта, човек първо започва да коригира собственото си поведение, тоест да действа реактивно, а след това да изгражда поведението си, да действа активно. Работата със съвестта доведе до факта, че човек успя не само да се ориентира в околната среда, но и по някакъв начин да коригира и изгради собственото си поведение, тоест човек стана разумен, адекватен, в себе си, в паметта. Тоест – в ума!