Българските поети на 20 век и десталинизацията
Маяковски
Сергей Василиев направи много за възкресението на Есенин [62]. Още в Колима чух по радиото няколко пъти репортажи за Есенин от Сергей Василиев.
Това беше единственото поетично име, върнато на читателя.
По-малко ли означава Блок за българската поезия?
По-малко ли е направила Марина Цветаева за българската поетична реч?
Пастернак, нобеловият лауреат Пастернак, много ли се издава у нас?
Не влезе ли Белий с пепелта си в историята на българската поезия и никой не се интересува от книгите му?
Дали Северянин е поет, надарен с поетично гърло на абсолютна чистота, който познава перфектно /64/ българската версификация и превъзхожда всички български поети от 19-ти и 20-ти век с разнообразие от поетически метри.
Заслужава ли да бъде забравен такъв вдъхновен майстор и новатор като Михаил Кузмин?
Достатъчно публикувана ли е Анна Ахматова?
Гумильов като цяло няма ли истински стихове?
Нима Осип Манделщам с цялата си съдба и цялото си творчество не заслужава най-голямото внимание от страна на нашата поетична младост?
Максимилиан Волошин няма ли какво да ни каже?
Така наречената десталинизация върна на българския читател само един поет – Сергей Есенин. Спомнете си края на двадесетте и началото на тридесетте години, когато Есенин беше изключен от литературния живот, забранен за читателя. Неговите колекции по това време бяха публикувани толкова, колкото Цветаева издава сега (освен ако, разбира се, не се изключи четиритомната бреза с уводна статия на Воронски). „Московската таверна“, „Заминаването на Русия“ бяха преписани в тетрадки и не навсякъде се осмелиха да прочетат тези тетрадки. Шумната популярност на Есенин в света на крадците има свои собствени характеристики -исторически и психологически. Имам едно старо есе "Есенин и светът на крадците".
Аплодисментите не му позволиха да пее.
Нима Инокентий Аненски не показа на българската поезия нови пътища?
Нима Клюев, учителят на Есенин, Павел Василиев, Прокофиев, Кличков не са писали дълбоко вълнуващи стихове?
Балмонт не е ли поет?
Достоен ли е Хлебников за такава съдба, която преживява: разпознат на думи, той е изключен от практиката. /65/
Нима един поет не може да научи нищо от Ходасевич?
Всички тези имена умишлено се забравят, сякаш ХХ век на българската поезия не съществува.
Пряко задължение на нашата поетична младеж беше да издигне тези имена от забравата, да възстанови приемствеността на българската поезия, а не да си губи времето в купони и взаимно хваление.
За Маяковски ще разкажа отделно.
Сталин, който лично се качи във всички литературни дупки, уплаши Луначарски, очевидно в този смисъл. И "теорията" на Сталин има такива корени. През двадесетте години всички чакаха Пушкин. Да речем, капитализмът се "смачка и задави", а сега таланти и гении ще се появят като гъби. Мина време, Пушкин го нямаше. Освен това сред младежите нямаше подходящ. В тази насока беше издигната нова теза. Да речем, нашите Пушкини не се занимават с литература.
Тази теза беше заменена с тази:
Мина време и на всички стана ясно, че изкуството се развива по някакви свои закони, че е невъзможно да се планират гении.
Сталин предполага, че може би Пушкин вече съществува и има друго фамилно име. /66/
Подобно на Мао Цзедун сега, за Сталин нищо не изглежда невъзможно. Необходимо е само да има лично изказване на поет. Такова изявление е написано от Маяковски.
Работата на ранния Маяковски Сталин очевидно не е такавасмутен. Самоубийството също не ме притесняваше. Може да се обвини обикновените троцкисти.
През 1935 г. Сталин заявява, че Маяковски е „най-добрият, най-талантливият поет на нашата съветска епоха. Безразличието към паметта му е престъпление.
Литературното колело се завъртя и не може да спре досега.
Но къде Сталин е казал тези думи? Къде ги е написал? Дълги години безуспешно се опитвах да намеря отговора. Някои казваха, че това е надписът на Сталин върху стенограмата на доклада на Бухарин (или Радек) на Първия конгрес на писателите, други казваха, че това е надпис с посвещение върху тома на Маяковски - но никой не можеше да каже със сигурност. Мълчанието на пресата в продължение на десетилетия също беше изненадващо. Това мълчание продължава и до днес.
Едва през 1964 г. случайно разбрах истината и разбрах защо досега не е имало публикации за това. Оказва се, че Лили Юриевна Брик, обидена от мълчанието на съветската преса за Маяковски в продължение на пет години - след петдесетия си рожден ден, през лятото на 1935 г., пише писмо до Сталин. Тогавашният съпруг на Лили Юриевна, В. Примаков[67], който посети Сталин с доклади по военните дела - той беше командир на войските на Приморие, се зае да предаде изявлението-жалба на Лилия Юриевна лично на Сталин. В изявлението се казваше, че Маяковски е забравен, решението за прославяне на паметта му не се изпълнява - прощавам, вярвам и т.н.
Именно върху това изявление Сталин собственоръчно пише следния текст: „Т. Ежов, Маяковски е най-добрият, най-талантливият поет на нашата съветска епоха. Безразличието към паметта му е престъпление. И. Сталин”[68].
Николай Иванович Ежов, добре познат в българската история до 1937 г., след това през 1935 г. е секретар на ЦК. /67/
Така се ражда славата на Маяковски между двата кабинета – Сталин и Ежов.
Точно тази "география" пречилитературни критици в смисъл на публикации. В нея, в тази география, обяснението на толкова много въпроси.