Две вечери - Два дни от живота на една котка, Сергей Галихин, Readr - читател от двадесет и първи век
Две вечери - два дни в живота на една котка.
Само хората не могат да се споразумеят помежду си. Котките, кучетата, птиците и дори рибите лесно се разбират.
Сред дървета, хора и коли, протегнало шия напред, сплескало уши и хванало опашката си като тръба, почти без да докосва земята с лапите си, „нещо” се движеше с невероятно висока скорост. След него, не малко по-бавно, но все пак някак изостанал, тропайки като кон, тичаше доберман. Разстоянието между тях неумолимо се смаляваше. Осъзнавайки това, "нещото" се потруди и след няколко мига полетя като куршум върху тополата. Доберман, който не очакваше такъв финал, едва успя да се отклони встрани, за да не срещне дърво. Оплетен в четири лапи едновременно, той започна да забавя, вдигайки сив облак прах.
„Нещо“, дишайки тежко, се разклати и от праха се появиха мустаци, уши, лапи и, разбира се, опашка. Бяло, със сиви и червени петна. Всички заедно, момчетата от двора и малкото момиченце нарекоха Галя Тимка, а бащата и майката на Галина нарекоха котката Тимофей.
Той току-що беше изпълнил отдавнашното си желание: след като засади подлия доберман, Тимка захапа задната си лапа с цялото си сърце. Дълго чакаше този момент. Отне почти двадесет минути, за да се промъкне. Това не беше просто котешко отмъщение, а истински въпрос на чест.
Това време беше достатъчно, за да може Тимка да скочи на перваза и след това в отворения прозорец.
Но сега лапите бяха наред. О, какво удоволствие е котката да забие зъбите си в еластичните тъкани на мускулите на кучето! И сега, усмихнат злобно и доволно с очите си, Тимка седеше на дебел тополов клон, недостъпен за врага, и дишаше тежко. Доберманът не беше забавен.
- Какви изпъкнали очи? Сега слез долу и ще направя килим от теб.
- За каквода слизам ли
- Какво имаш предвид защо? Прибирай се.
- Ричард, защо името ти е толкова странно?
- Моят прадядо е живял в Англия! Дори кралицата го галеше по козината! това беше любимата тема на Ричард. - Не си говори със зъбите. Няма да ти помогне.
- Да, Ричард, имаш добро палто. И родословието е дълго. Ти дори бягаш бързо. Просто мислете бавно.
След тези думи Тимка с лекота и изящество скочи един клон по-високо, от него на клона на съседна бреза. После мина покрай дървото от единия край на короната до другия и се спусна по един клон отдолу. Отново по клона, крачейки, като модел на подиума, той отиде до отворения прозорец на апартамента, в който живееше.
Ричард се стрелна долу, без дори да се опита да скочи до котката. Той само скимтеше, смилайки обидата, която котката отново му беше нанесла.
- Почакай! Пак ще те хванат - процеди доберманът през зъби.
След като вече беше на перваза на прозореца, Тимка се обърна, скочи обратно през прозореца и измяука, очевидно подигравателно:
- Не ме ядосвай. ще хапя! - и изчезна в апартамента.
Ричард искаше да лае, но не се унижи, само унило наведе глава и се запъти към любовницата си.
У дома цареше тишина и спокойствие. Лъчите на вечерното слънце нежно падаха върху любимото кресло на Тимка. След като отиде в кухнята и пи от чинийка с вода, котката скочи на стола. Паднал на една страна, Тимка започна да ближе лапите си и да се мие. Скоро майка ми се прибра от работа. Тимка вдигна глава, за да посрещне прекрасната миризма на пушено месо, идваща от торбите, но тогава реши, че е твърде уморен и продължи хигиенните си процедури.
Деца играеха на улицата и се смееха весело. Тимка лежеше на една страна, без да свежда глава и да затваря очи, дремейки. От случилото се преди час се чувстваше добре. Много добре.
Днешнатавечерта предвещаваше голяма суматоха. Утре сутрин цялото семейство, а това означава и котката, трябваше да отиде на село. Баба Надя и дядо Гриша вече чакаха внучката си, а Тимка чакаше прясно мляко, керемиден покрив и селски простори.
В една слънчева лятна утрин стар "Москвич" напусна задушния и шумен град. Тимка първо седна в скута на Галинка, но по-късно се премести на любимото си място - рафт до задното стъкло. Там той беше законният собственик. Ако имаше желание, тогава от рафта беше много удобно да играеш пигтейлите на Галинка. Там почти винаги е топло, ако има слънце и най-важното - гледка. Тимка много обичаше да гледа пътя или по-скоро минаващите коли. Те продължиха и продължиха, от никъде на никъде, а Тимка следеше всеки от тях с втренчен поглед.