ХИПОТЕЗА ДОКОСВАНЕ ПОД КОНЦЕПЦИЯТА ЗА "МЕТАГАЛАКТИКА" БЕЗКРАЙНОСТ НА МЕТАГАЛАКТИКАТА НА БЕЗКРАЙНОСТТА

хипотеза

Василий РАБСКИ, кандидат на техническите науки

Може да се предположи, че математиците за първи път са се сблъскали с концепцията за безкрайност - след изобретяването на нулата, когато са се опитали да разделят единица на нея: 1/0 = Но още преди това хората са се интересували от въпроси: какво се крие отвъд хоризонта, какво се крие зад синьото небе?

Фердинанд Магелан отговори на първия въпрос, след като обиколи земното кълбо и не намери нито край, нито ръб. Вторият въпрос все още вълнува въображението на любознателните. Но те трябва да се задоволят само със спекулативни съображения, защото космическа каравела, способна да преодолее грандиозните простори на Метагалактиката, да не говорим за Вселената, никога няма да бъде построена.

ПОД КОНЦЕПЦИЯТА "МЕТАГАЛАКТИКА"

съвременната наука предполага определена ограничена част от пространството с небесни тела, видими от Земята - звезди и галактики. Що се отнася до концепцията за „Вселената“, с нея няма пълна яснота: някои смятат, че тя също заема определена крайна област от пространството и всъщност е идентична с Метагалактиката, според други тя няма граници и в нея са скрити безброй много Метагалактики.

Според най-популярната гледна точка Вселената – известна още като Метагалактика – е възникнала преди около 15 милиарда години в резултат на Големия взрив от така наречената сингулярност, която е имала безкрайно малки размери и продължава да се разширява и до днес. Тази хипотеза възниква, след като астрономът Едуин Пауъл Хъбъл открива през 1929 г., че спектралните линии на далечни звезди са изместени в червено, което може да се тълкува като тяхното отдалечаване със скорости, право пропорционални на разстоянията им от Земята. Но дали този процес ще продължи безкрайно или експанзията изобщо ще продължище бъде заменен от компресия и тогава ще има нов Голям взрив? Всичко зависи от това каква е масата на материята на Метагалактиката: дали е по-малка или по-голяма от някаква критична стойност. В този случай, както се смята, процесът на компресия се дължи само на силата на гравитацията. Въпреки това беше изразено мнение (виж "ТМ", № 7, 1999 г.), че освен гравитационните сили, върху Метагалактиката могат да действат и сили, подобни на силите на повърхностното напрежение, и тогава във всеки случай ще настъпи компресия.

Да приемем, че има пространство, което няма нито начало, нито край и е вечно във времето. Като геометрично място на точки това пространство може да се опише с обичайната система

Към темата за координати - дължина, ширина, височина. В такова безкрайно пространство има материални обекти -

Метагалактики, които са разделени от абсолютна празнота, в която няма нищо материално (поне в нашето разбиране за материя). Няма гравитация, няма електрически, магнитни и други полета. Там няма време, защото няма промяна на явленията поради липсата на материя, там цари непрогледен мрак и няма ориентири. През това пространство не се разпространява информация, която ни е известна. Именно това обстоятелство прави възможно идентифицирането на Метагалактиката и Вселената.

В същото време подобно пространство по никакъв начин не пречи на разширяването на Метагалактиката след Големия взрив. И, което е любопитно, не ограничава скоростта на разпространение на материята, която може значително да надвишава скоростта на светлината. Защото в нематериалното пространство няма нищо, което да възпрепятства движението на материалната субстанция. Следователно е напълно възможно за известно време Метагалактиката да се е разширявала със скорост над 3-10 e m/s.

Динамиката на неговото разширяване беше ограничена иограничени от вътрешни, а не от външни фактори. А именно цената на енергията-маса за създаването на вещество, което е вместилището на целия материал. Това вещество някога е било наричано световен етер, а сега се нарича физически вакуум.

Знаем малко за физическия вакуум – за неговата плътност, еластичност, течливост, енергийно съдържание и т.н. Но въпреки че, за разлика от частиците на микросвета, частиците на физическия вакуум са безкрайно малки, те представляват непрекъсната среда, те са в състояние да взаимодействат както помежду си, така и с частиците на материята. И ако тези частици се образуват от материя с изразходването на енергия E = mC g , тогава между Метагалактиката и абсолютно празното пространство около нея има, така да се каже, разделителна повърхност, един вид обвивка - „небесната твърд“.

трудно е да си представим. Още по-трудно е да си представим нейната граница, нейната граница. Но тази граница все още съществува! Тази граница, този край на безкрайността е повърхността, която разделя физическия вакуум от абсолютната празнота, която се простира отвъд границите на Метагалактиката. През тази "твърд" нищо материално не може да проникне в космоса.

Естествено, на етапа на разширяване на Метагалактиката енергията-маса се изразходва за увеличаване на нейната повърхност. Следователно частиците на физическия вакуум трябва да преодолеят съпротивлението на обвивката и когато достигнат

от външната страна те се държат като електрони по време на емисия от катода или водни молекули по време на изпарение, тоест преодоляват определена потенциална енергийна бариера. И губейки енергия, тези частици са, така да се каже, замразени във външната повърхност на "небосвода".

Но ако определена частица материя все още има достатъчно енергия, за да преодолее "небосвода", тогава когато достигне външната му повърхност, тягуби стабилизиращия ефект на физическия вакуум, разпада се на безкрайно малки частици, които също са "замразени" във външната повърхност на "небосвода".

По този начин енергийно-масовият дефект налага забрана за нарушаване, така да се каже, на непрекъснатостта на физическия вакуум, на частичното освобождаване на частици материя в космоса, на тяхното разпръскване в безкрайните простори на Вселената. Ако рано или късно притокът на енергия към периферията на Метагалактиката намалее до стойност, при която частиците не могат да се нагреят до температурата, необходима за преодоляване на потенциалната бариера на "небесния свод", разширяването на Метагалактиката ще бъде заменено от нейното свиване.

МНОГО ВРЕМЕ Е ПРЕДПОЛАГАНЕТО, че стабилността на атомните ядра се дължи на натиска на етера върху тях. Изчисленията показват, че силата на електростатично отблъскване на два протона в хелиево ядро ​​може да бъде преодоляна от външно налягане от порядъка на 10 30 Pa. Такова налягане е трудно да си представим: например при земни условия в металите електронният газ е под налягане от около 2-10 9 Pa. Това налягане обаче не пречи на повърхностното напрежение да търкаля капка живак или разтопена спойка в топка. Вероятно налягането във физическия вакуум не пречи на повърхностното напрежение да компресира Метагалактиката, действайки заедно със силите на гравитацията.

И така, какво може да се случи, когато две метагалактики влязат в контакт в безкрайните простори на Вселената? Ако едната Метагалактика се състои от материя, а другата от антиматерия, тогава процесът на анихилация ще започне с освобождаването на огромно количество енергия, в резултат на което Метагалактиките ще получат силови импулси, които ги отблъскват една от друга. И ако и двете метагалактики се състоят от едно и също вещество, тогава те ще започнат да се сливат една с друга под действието на силите на повърхносттанапрежение като две капки живак, също и с освобождаване на енергия. Може би точно това явление обяснява необичайните свойства на квазарите - подобни на звезди обекти, разположени на границата на нашата Метагалактика и отличаващи се от всички други небесни тела с чудовищната си яркост. ■