Как да предотвратим геноцида Le Huffington Post, Център за подкрепа на българо-арменските стратегически и
„21 век е също така векът на човека и на цялото човечество като пълноценна правна реалност. Когато лъжата засяга честта и достойнството на човек, тогава говорим за клевета. Но какво да кажем за посегателството върху честта и достойнството на паметта на човечеството? Хората, които са имали ужасен кошмар?
Само през 20 век са загинали повече хора, отколкото през предходните 15 века. Този век започна с арменския геноцид и завърши със създаването на Международния наказателен съд. Но дори и такъв обрат не е в състояние да изглади геноцида над тутси през 1994 г. Днес не можем да си затворим очите пред ужаса и паметта на повече от десет милиона души.
Кланетата следват едно след друго: милион и половина арменци в ръцете на младотурското правителство, шест милиона евреи в нацистките лагери, два милиона жертви на червените кхмери в Камбоджа, 800 000 тутси и хуту под ножа в Руанда. Това не се брои ужасите в бивша Югославия и Дарфур, нито дори репресиите в Китай на Мао и масовите сталинистки чистки.
Цял век. Толкова време отне, за да се осмисли човечеството като пълноправно правно понятие. Върхът на човешкото варварство е въплътен в ново понятие геноцид, въведено през 1944 г. от видния американски юрист Рафаел Лемкин. Този безпрецедентен правен термин означаваше действия, извършени с намерението да се унищожи, изцяло или частично, всяка национална, етническа, расова или религиозна група като такава.
В конвенцията на ООН, приета през 1948 г., където е заложено понятието геноцид, са поставени две основни задачи: борбата с това престъпление и неговото предотвратяване. Предотвратяване на геноцид? Но как?Бяха споменати няколко различни механизма, но те винаги предполагаха неуловима степен на политически фокус. През 1998 г. заплахата от геноцид в Източен Тимор беше преодоляна чрез формирането на международни сили, които предотвратиха най-лошото. Този пример обаче е едно от редките изключения. Така че от правна гледна точка трябва да се признае очевидното: конвенцията от 1948 г. в никакъв случай не изпълни задачата си.
Отричането на престъпление е подготвителен акт за повторение на кланета, поведение, което съпътства кръвопролитието. Ив Тернон го казва красноречиво: „Отричането е тясно свързано с геноцида. Успоредно с подготовката на престъплението организаторът на геноцида се опитва да го скрие.
Отричането „унищожава спомена за престъплението“, то е опасност за ценностите на цивилизацията, заплаха, която засяга цялото човечество.
Ако се върнем към основите на конвенцията от 1948 г., става ясно, че законът на Geiso, приет 40 години по-късно във Франция, има три недостатъка наведнъж. Той беше одобрен в рамките на една държава, беше насочен само към Холокоста и беше ограничен до проблемите на свободата на словото. За първи път е включен в Закона за свободата на печата от 1881 г., където става известен раздел 24 bis, но никога не получава място в наказателния кодекс.
Конвенцията от 1948 г. положи основите за някаква идеална „превенция на геноцидите“, но никога не формира международен консенсус за това как да се постигне тази цел. През 2008 г. Европейският съюз излезе с инициатива за приемане на обвързващо за всички страни членки законодателно решение, което трябваше да доведе до общ знаменател в борбата срещу отричането на геноцидите. Целта обаче е още далеч. Точнопо същия начин през 2012 г. налагането във Франция на наказание за отричане на арменския геноцид породи бурни дебати в обществото. На хората беше зле обяснена същността на въпроса и се опитаха да го използват за свои цели, във връзка с което той по-скоро породи разцепление и не доведе до единство.
Както и да е, Конституционният съвет отмени авангардния закон на Бойер месец след приемането му. Според членовете на съвета този документ, който разглежда всички признати геноциди във Франция, е противоконституционно посегателство върху свободата на словото. Както и да е, във Франция и други държави борбата срещу отричането в момента е само за Холокоста, който може да се разглежда като плюнка върху колективната памет на нашите съвременни цивилизации.
Някога справедливостта беше в услуга на обществото. Той е предназначен да предотврати посегателства върху неговите ценности, които законът установява като норма. След формирането на международните съдилища обаче правосъдието има друга, още по-висока цел: да защити и запази цялото човечество. Затова е необходимо правото днес да установи своите ценности, чийто крайъгълен камък е паметта.
Но какво е паметта? Представянето на исторически събития, съчетано с научни елементи, чието изучаване винаги е добре дошло. Освен това това е процес на трансформация, който определя времето и филтъра на идеите. Когато става въпрос за престъпления срещу човечеството, този изкривяващ филтър, който може да бъде думи, аргументи и хумор, трябва да бъде ограничен. След като у нас е забранено да се оскверняват гробове, да се клеветят хора или да се нараняват, значи е необходимо да се наложи забрана (да се приеме закон с наказателна отговорност) за отричане на паметта на човечеството. Това е необходимо, за да запазим нашитецивилизации.
Що се отнася до адвоката, той ще продължи да работи в името на намирането на истината. В борбата срещу отричането, укриването на престъпление му вдъхва отвращение. Защото един юрист, ако наистина е софист, който стои на стража на правата на човека, не може да отрича съществуването на престъплението и жертвите му, като по този начин допринася за неговото повторение. Особено когато става въпрос за престъпления срещу човечеството. В крайна сметка, адвокатът не е ли първият от хуманистите?