Кузнецов В
Преживявайки катаклизмите в началото на ХХ век. Руският философ Флоровски пише: „Философията на прогреса се фокусира изцяло върху миналото. Програмата за действие се изважда от миналото и историческите прогнози се правят от миналото. Самото бъдеще се проектира в миналото или под формата на вечния план на управляващия света Разум, или под формата на скрити възможности на съществуващото, разгръщащи се с иманентна необходимост във времето, или под формата на съзнателен избор на воля за живот. Следователно, ако дадено общество осъзнава задачите на собствената си модернизация, тогава в миналото то може да намери сила и посока за развитие, освен това историческото познание е абстрактно научно познание, което, без да бъде вписано в концепцията и в системата на световните исторически процеси, се изкривява под въздействието на масовата комуникация.
Процесите на модернизация са най-сложни и противоречиви в социокултурната сфера, тъй като това поражда различни конфликти в обществото. Същевременно именно колективната памет се оказва основата, върху която обществото се сплотява, осъзнава своите задачи и върви към тяхното изпълнение. Приблизително така изглежда използването на колективната памет за възникването или развитието на колективното съзнание, което поради необходимостта от обществено осъзнаване на неговото положение във времето, в рамките на тази статия условно ще бъде наречено историческо съзнание.
Противоречията на социокултурното развитие на България заемат все повече място в хуманитарните изследвания[12, 24], посветени на българското общество. Във фокуса на вниманието на историци и социолози са ценностните нагласи на българина към определени исторически личности [17, с. 368–395], както и оценки на определени явления [13, с.5], процеси. Възприемането на историята от човек става найинтересно изследователско поле, защото предмет на историческата наука, „в точния и краен смисъл, е съзнанието на хората. Отношенията между хората, взаимното влияние и дори объркването, което възниква в умовете им - те съставляват истинската реалност за историята” [9, с.86].
Съвременното българско общество се намира в състояние, в което неговите ценностни основи се определят от противоречивото противопоставяне на традиционна и либерална цивилизации, които принуждават колективното съзнание непрекъснато да се трансформира, адаптирайки се към политическата ситуация. „Самото увиване е резултат от емоционална възбуда, реакция на неудобно състояние. Инверсията, така да се каже, не признава проблемите, прибягвайки до използването на минал опит, доведен до автоматизма” [4, с.55]. В резултат на това българското общество е в състояние на постоянно преживяване на миналото, което не се превръща в минало, оказвайки постоянно въздействие върху колективното съзнание[31, с.17].
Прието е това състояние на българското общество да се отдава на пагубното влияние на Запада, но въпросът за ценностните устои на обществото – традиционни или либерални, е в полето на публичната дискусия. Разцеплението на обществото може да бъде преодоляно, ако членовете на обществото са готови за социална рефлексия, задълбочена работа, към която са призвани от историята и настоящето. Без рефлексия обществото няма да може да се разпознае като цяло, което само ще провокира задълбочаване на съществуващите разцепления и съответно ще забави процесите на модернизация [33, c.96].
В резултат на това необходимостта от социокултурна модернизация, въпреки навлизането в научния дискурс[26, p.културен контекст. Устремът към историята[8, с.5], характерен за философските концепции на периоди на трудни исторически обрати[27] в съдбата на България, постепенно се преодолява от българското общество. Отказът от преживяване на историята в рамките на обществото се заменя с нарастване на интереса към историята, към определяне на границите на семантичното поле на колективната памет на българите.
Ферети използва подхода на митолога, определяйки колективната памет като „набор от идеи за миналото, които в определен момент изкристализират в обществото толкова ясно, че стават основа за „общо разбиране“ на историята, благодарение на което индивидуалният опит на всеки се трансформира и се вписва в някаква обобщена рамка, предназначена от своя страна да придаде на миналото определено значение“ [29].
Въз основа на общата историческа памет индивидът определя собствената си идентичност спрямо това или онова общество. Следователно идентичността е напълно антропогенен фактор в развитието на обществото, който се управлява чрез изпълнението на функциите на масовата комуникация. В същото време проблемът за идентификацията не позволява на индивида да осъзнае същността на историческия момент, да осъзнае историческите задачи, които стоят пред обществото и лично пред него.
Интересът към „историческата” памет в руския дискурс ясно се появи в началото на 90-те години на миналия век, когато обществото се изправи пред задачата да осмисли своя исторически опит. Съчиненията на Лотман[16, с.56], Барга[6, с.125] и Шапиро[32, с.183] имат отношение към първоначалното формиране на представи за историческото съзнание на българите. Концептуалните заключения на изследователите обаче не позволяват използването на колективното съзнание за формиране на този или онзи дневен ред. Въпреки това, до началото на 2000 гв България изследователите започват да проявяват все по-активен интерес [10, c.20] към изучаването на колективната памет. Заслужава да се отбележи, че както историческите, така и социологическите изследвания на колективната памет отреждат водеща роля на историческия опит на обществото като основа на колективната памет. Обширен преглед на изследванията на историческата памет в съвременна България е направен от Е.А. Ростовцев и Д.А. Сосницки [22].
Проучвайки масива от научни трудове, както и методологията за пренасяне на изучаването на паметта на родна почва (memory stiudies), Ростовцев и Сосницки стигат до извода, че има консенсусни и псевдомемориални трудове, които затрудняват възникването на повече или по-малко единна система от исторически представи на българите. „Определящата и все още неосъществена цел на научните изследвания остава създаването на „карта на паметта” на българите от древността до началото на 21 век. Такава карта на паметта трябва да включва преди всичко разумен подбор на източници за формиране на исторически представи и набор от обекти на историческата памет на различни етапи от историята на българското общество” [22].
Трябва да се отбележи, че изследователите на историческата политика на съвременна България отбелязват важната роля на медиите [34, с. 245-261], обществената институция на църквата [21, 76-84], както и училищни и университетски програми по исторически дисциплини [25]. Въпреки това, по един или друг начин, всички посочени източници на формиране на историческа памет на съвременния етап се определят по-скоро от масовата комуникация, отколкото от прякото им съдържание. Затова историческата памет на българите трябва да се анализира на базата на провежданата информационна политика.
Още повече, че историческите знания, които гражданите на България получават днес на училищната скамейка, изобщо не са такивасериозно в дефинирането на очертанията на колективната памет и историческото съзнание. Водещата роля на мита в неговите писания се признава от настоящия министър на културата V.R. Медински [19]. Използването на митове несъмнено е ключов инструмент за формиране на колективна памет, но в същото време липсата на система за съотнасяне между мит и реалност не предизвиква отклик и митът се възприема, по образния израз на Р. Барт, като мъртъв език [7, p. 84].
Наличието на най-хармоничната система от митове като структура на колективната памет не позволява на обществото да съпостави резултатите от историческото развитие с текущото състояние на нещата. Професионалните историци, философи, историософи разполагат с достатъчно информация, но тяхното концептуално разбиране носи отпечатъка на един или друг методологичен подход, към който се придържа изследователят. Освен това между формирането на научна картина на конкретно събитие или явление и въвеждането на информация за него в общественото съзнание минава голямо количество време. Ето защо е по-обективно да се анализира развитието на представите на обществото за собствената му история, като се използва съотношението между текущата ситуация и историческата памет. Тези стереотипи са фиксирани в колективното съзнание, феномен, описан от G. Lebon [14, p.17] и широко изследван в местната и чуждестранната научна традиция.
В същото време резултатите от качествените изследвания на колективната памет не позволяват да се оцени реалното състояние на историческото съзнание, тъй като фокусът на тези изследвания е върху факторите за формиране на методологическия апарат на историческата памет. Най-обективните представи за състоянието на колективната памет са проучванията на общественото мнение, в които социолозите получават количествен материал. Динамика на популярносттаопределени политически фигури ще ни позволят да направим някои относителни изводи за историческото съзнание на съвременните българи.
Най-показателно в този раздел е промяната в отношението на българите към личността на Сталин. През 1989 г. тя е подкрепяна от 12%, през 1991 г. - 4%, но през 1994 г. - 20%, през 2001 г. - 34,7%, а вече през 2009 г. - 39,4%. Неслучайно именно Сталин влезе в челната тройка на конкурса „Името на България“, като отстъпи първото място на Александър Невски, а второто на П.А. Столипин. Общо 12 исторически личности станаха финалисти на конкурса. От тях 7 държавни глави, 2 писатели, 1 командир, 1 учен и 1 държавник. Общо 500 исторически личности се бориха за титлата "Името на България".