Н. А. Бердяев. Истината и Откровението Пролегомени към критиката на Откровението.
ИСТИНАТА НЕ Е ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ ПЪРВИЧЕН ЖИВОТ ПРЕДИ РАЗДЕЛЕНИЕТО НА СУБЕКТ И ОБЕКТ. ЕТАПИ НА СЪЗНАНИЕТО. ПРАГМАТИЧНО, МАРКСИСТО И НИЦШЕАНСКО РАЗБИРАНЕ ЗА ИСТИНАТА. ЧОВЕЧНОСТТА НА ИСТИНАТА. НЕОТДЕЛИМОСТТА НА ЗНАНИЕТО ОТ ПЪЛНОТОТО НА ЖИВОТА
Има етапи на познание на Истината: научно, философско, религиозно или мистично познание, гнозис. Обикновено знанието и вярата се противопоставят. Но противопоставянето е относително. Ако религиозната философия или мистичният гнозис предполага вяра, то в друга степен те предполагат вяра и чисто философско и дори научно познание в смисъла на така наречените точни науки. Рязкото разделение на вяра и знание е схоластично и условно разделение. И вярата, и знанието са свързани с духовен човешки акт. И вярата, и познанието означават пробив към светлината през този обективиран свят, в който тъмнината надделява над светлината, необходимостта над свободата. Както във вярата, така и в знанието действа трансценденталният човек, тъй като емпиричният човек е завладян от света, неговата безкрайна множественост и тъмнина. Трансценденталният човек винаги познава истината, само той притежава творческата сила, която също е необходима, за да познае света на явленията, които нарушават човека, обективирания свят. Човек трябва да го познае, за да се ориентира в него и да се защити от заплахите, идващи от него. Но самото разпознаване на подлежащия на познание материален свят предполага елементарен акт на вяра, защото дори самият обективен свят не е свят, който е напълно видим и лесно влиза в нас. Науката приема много неща на вяра, без да го осъзнава. Това е преди всичко приемането на самото съществуване на материята, което е много проблематично. Наивно е да се мисли, че обективното съществуване на материята може да бъде научно доказано. Това могат да мислят само научни специалисти, напълно философскинаивен. Например материализмът, за който от философска гледна точка дори не си струва да се говори сериозно, целият се основава на вяра и лесно се превръща в най-фанатичната религия, както виждаме в марксизма. Критическата философия е тази, която трябва да признае елемента на вярата в научното познание, което играе или положителна, или отрицателна роля. Решителното „не“ е толкова вяра, колкото и категоричното „да“. И всяко отрицание предполага утвърждаване, несъществуването предполага битие, безсмислието предполага смисъл, тъмнината предполага светлина и обратното. Така например най-решителното отричане на смисъла на света предполага наличието на смисъл. Това има не логически, а преди всичко екзистенциален смисъл. Човекът по природа е вярващо същество и си остава вярващ дори когато изпадне в скептицизъм и нихилизъм. Човек може да вярва в нищото, в несъществуването и сега това е най-разпространеното вярване. Философия, която не предполага елементите на вярата, никога не е съществувала, това е само въпрос на степен и съзнание. Материалистичната философия е най-наивният вярващ. Религиозната философия е най-съзнателното вярване. Негативната философия е не по-малко догматична от позитивната философия. От друга страна, най-елементарната, най-непросветената вяра съдържа елемент на знание, без който наивният вярващ не би могъл да твърди нищо. Мракобесната вяра е просто отказ да се мисли по тази тема. Всеки вярващ трябва да признае своята вяра за истинска. Но признаването на нещо като Истина вече е знание. Когато произнасям думите на молитва, аз приемам елемент на знание, без който тези думи са безсмислени. Когато разпознавам вярата си като безумна и в известен смисъл вярата е безумна, аз утвърждавам Истината дори и когато не искам да чуя нищо за Истината. Всъщност няма значение, че човекпотвърждава или отрича в съзнанието си, често много неясно и повърхностно. Когато атеистът страстно отрича Бог в ума си, той най-накрая потвърждава съществуването на Бог. Дори може да се каже, че атеизмът е форма на богопознание, диалектически аспект на богопознание. Атеизмът е една форма на вяра. Острото противопоставяне на вяра и знание принадлежи на обективирания свят и се е развило по отношение на него. Но това противопоставяне изчезва, когато се обърнете към духовния опит и към истинското съществуване, преодолявайки разделението на субект и обект. Обективно знание, обективна истина са условни изрази, които имат второстепенно значение. Обективното научно познание е от голямо значение за човека в отношението му към света, но то се занимава с вторичното, а не с първичното, и философската критика му придава смисъл, който може да убегне на учените специалисти. Учените, които се занимават с частичния състав на така наречения обективен свят, откриват истини, а не Истината. Но тези частични истини не могат да противоречат на интегралната Истина, както не могат да я обосноват. Човек в знанието се изкачва по стъпала отдолу нагоре и слиза отгоре надолу. Това са две неизбежни движения, без които човек не може да се ориентира в света. В името на Истината човек би трябвало да пожертва всичко. Но Истината понякога е горчива за човека и той често предпочита измамата, която го извисява. Понякога е измама и това, че човек от гордо чувство отхвърля всяка утеха от Истината и признава безнадеждността за най-висшата Истина. Понякога съвременният човек трябва да се смири пред Истината, която може да му даде надежда и радост. Тук човекът е много умен. Той е по-доволен, по-утешен от отричането на Истината и безнадеждността. Такъв, особено, е съвременният човек. Това е в основата на amor fati на Ницше. Но целта на животаима жизнено, интегрално познание на Истината и общение с Истината, живот в нея. Истината е просветление и трансформация на живота и света. Просветляващият Логос действа в индивидуална форма и във всяко познание на Истината, която се разпада на отделни истини в научното познание. Истината е Бог. Това е различно от обичайното разбиране на Истината като преценка, която отговаря на реалността. Но това е една омаловажена Истина, ориентираща се в реалността, Истината за приспособяването, а не за просветлението, за отражението, а не за промяната. Логично, истината е в присъдата. Но това е и присъда над света, над неговата неистина. И тогава то се извисява над света и над всяка преценка за реалността на света, то е над света. Тя е Бог, който се разкрива в знание и мисъл, когато е духовна.
[1] Комунитарен – от фр. commun - общност, комуна. — Прибл. изд.