Опит за операционализиране на понятието "харизма" И така, желанието да се свърже понятието харизма възможно най-тясно
И така, желанието да се свърже възможно най-тясно понятието харизма с религиозния му произход доведе до неясноти и неясноти в концептуализацията му. Но още по-сериозни трудности възникнаха, когато се опитахме да приложим тази концепция.
От всички изследователи А.
Уилнер стигна най-далеч в идентифицирането на характеристиките на харизматичния авторитет. Тя изброява четири измерения: образ на лидер, съгласие, сплотеност и емоция. Уилнер дефинира всяка от тези черти и разкрива как всяка от тях проявява връзката между харизматичния лидер и неговите последователи. Образът на лидера означава, пише Уилнер, че „поддръжниците вярват или в свръхчовешките качества на лидера, или в качества, високо ценени в дадена култура“. Съгласието означава, че „поддръжниците вярват на изявленията, направени от лидера, и на идеите, изразени от него, просто защото лидерът ги е направил и изразил“. Освен това привържениците се събират, защото им е достатъчно, че "лидерът даде команда". Що се отнася до емоциите, „последователите отговарят на лидера със своята преданост, благоговение или сляпа вяра, тоест почти същите емоции като при религиозното поклонение“.
Тези прозрения на Уилнър допринасят много за развитието на по-ясно разбиране за това какво е или би могъл да бъде един харизматичен лидер. Въпреки това, трудностите остават. Първо, както при Вебер, се използват аналогии и има плъзгане от по-високо към по-ниско ниво. Описанието на емоциите като "близки до религиозното преклонение" е доста неясно. Подобно на Вебер, Уилнер не е в състояние да пререже пъпната връв, свързваща харизмата с религията, което прави да изглежда, че се опитва да направи харизмата мистична, докатополитическата харизма е напълно нерелигиозна.
Освен това Уилнер не обяснява защо е избрала тези четири „характеристики“, а не други, и защо те следват директно от концепцията на Вебер за харизма. Разбира се, в широк смисъл тези характеристики отговарят на това, което Вебер е имал предвид. Религиозният елемент в тях обаче е осезаемо подценен.
По този начин опитът на Уилнер не премахва теоретичните трудности, свързани с концепцията на Вебер за харизма.