Политическа мисъл на Китай
Естеството на политическата мисъл Древен Китай ____
Политическата мисъл на Китай е набор от ранни политически идеи, възгледи и учения на древните китайци. Характерна особеност на древнокитайската политическа мисъл е, че тя рано се откроява от религиозната и митологичната литература и поставя в центъра на изследването организацията на държавата и проблемите на връзката на човека с обществото. Още в ранните политически учения, отразени в книгата "Шуцзин", чиито най-стари части произхождат от XIV-XI век. пр. н. е. се осъществява основната идея за “тан-минг” – правото на Небето, което контролира цялата Поднебесна империя, да отмени мандата на владетеля и да го прехвърли на по-достоен.
За баща на древнокитайската политическа мисъл се смята Джоу Гун (XI-X в. пр. н. е.), който разработва формулата за наследяване на династиите. В съответствие с неговите учения, Небето дава мандата на господаря на онези, които въплъщават в своята личност най-голям брой “de”(честност, благодат, справедливост). Самият владетел прехвърля властта на приемници, а не непременно на наследници, докато “de”не се изчерпи в тях. Признаци за загубата на “de”са неморалността на владетеля, пренебрегването на поданиците, нарушаването на нормите на справедливостта. Тогава Небето отново започва да влияе на Поднебесната империя, избира владетел-мъдрец, изпълнен сde, и се установява нов цикъл на сила.
На границата на VIII-VII век. пр.н.е. Guan Zhong разработи теория за два възможни начина на държавно управление: „ба-дао”- правило, основано на сила, и „уанг-дао”- управление, основано на честност. Освен това държавата се разглежда по аналогия с огромно семейство, в което хората трябва да изграждат отношения на принципа „старши-младши“.
Политическата мисъл достига своя разцвет през втората половина на I хил. пр.н.е. По това време се формират основните политически учения на Древен Китай, които не са загубили своето значение и до днес. Сред тях: конфуцианство, моизъм, легализъм, даоизъм. Особено голямо е значението на политическото наследство на Конфуций (551-479 г. пр. н. е.).
Възгледите на Конфуций (Kun-qiu, или Kung fu-tzu, означава мъдрец, учител) не само са издигнати в ранг на официална идеология няколко века по-късно, но и до днес те са характерна черта на общата и политическа култура на Китай (до 1949 г. - официалната идеология), неразделна част от културната матрица на далекоизточната,конфуцианска цивилизация. Това е единствената цивилизация на Земята, кръстена на определен човек.
Учението на Конфуций е пронизано от носталгия по златните древни времена, когато суверенът - владетелят, почитан от хората като най-добродетелния и мъдър човек, е избирал най-добродетелните и мъдрите от своите подчинени за свои приемници. Всичко, за което Конфуций пише и преподава, се основава на мъдростта на древните китайски обичаи. „Аз предавам, аз не създавам“, каза той. „Вярвам в древността и я обичам.“ Конфуций тълкува нормите на древността творчески, много обмислено, като взема предвид реалността, в която живее. Приблизително по същия начин, по който съвременните китайци следват учението на Конфуций, за когото той е древност и традиция.
Признавайки божествената и естествената страна на произхода на властта, учителят Кун видя основния си интерес в това как да уреди живота на хората, да осигури мъдър и справедлив ред в държавата.
Този ред включва пет разнородни взаимоотношения: владетел и подчинени, съпруг и съпруга, баща и син, по-голям брат и по-малък, приятели. В първите четири трябвабъде командване, от една страна, и пълно подчинение, от друга. Правилото трябва да бъде справедливо и с добра воля, но да се подчинява на същото истинно и искрено. В приятелството взаимната добродетел трябва да бъде водещ принцип.
Въз основа на традиционните възгледи Конфуций развива патриархално-патерналистичната концепция за държавата. Той оприличи държавата на гигантско семейство: царят („синът на небето“) е бащата, по-големите братя са служители, по-младите са работници. Целта на държавната и кралската власт е общото благо на семейството.
Конфуций се опитва да възстанови целия комплекс от обичаи, развили се през вековете, които определят всяка стъпка на китайците „ли“,висшите и средните длъжностни лица трябва да дадат пример в тяхното изпълнение. Характерно е, че той беше доста скептичен към опитите за контрол чрез създаване на нови жестоки закони. По този начин може да се събуди страх, но не може да се постигне морално обновление.
„Ако инструктирате със заповеди и налагате ред с наказания, тогава хората ще се опитат да заобиколят забраните и ще загубят чувството си за срам. Ако човек учи на добродетел и поддържа ред чрез ритуал, хората ще знаят какво е срам и ще се държат прилично.
„Не се притеснявайте, че не сте на висока позиция. Притеснявайте се дали служите добре на мястото, където се намирате. Не се притеснявайте, че не ви познават. Тревожи се дали си достоен да бъдеш познат.“
Тайната на доброто управление е: нека владетелят да бъде владетел, поданикът да бъде поданик, бащата да бъде баща и синът да бъде син.”
„Благородният човек приема своя дълг като своя основа, прилага го на практика чрез ритуал, разкрива го на света в своята скромност и го довежда докрай с истинността на думите си.“
„Когато висшестоящите почитат ритуала, никой от обикновените няма да посмее да прояви неуважение; Когалидерите почитат своя дълг, никой от обикновените хора няма да посмее да бъде непокорен; когато лидерите обичат доверието, никой от обикновените хора няма да посмее да бъде нечестен.
„Когато богатството е равномерно разпределено, няма да има бедност; когато в страната цари хармония, народът няма да бъде малък; когато се възцари мир в отношенията между върха и дъното, няма да има опасност от сваляне на владетеля“.
„В семейния кръг почитайте родителите си. Извън семейството почитайте по-възрастните. Бъдете честни и милостиви към хората, обичайте доброто. Ако, спазвайки тези правила, все още имате свободно време, използвайте го за учене.
„Човекът разширява Пътя, а не Пътят разширява човека. Благородният човек помага на хората да видят доброто в тях и не ги учи да виждат лошото в тях. Но низшият човек прави обратното” (Афоризми на Стария Китай, 1991, с. 15-25).
Разпространени са и политическите идеи на Мо Дзъ (479-400 г. пр. н. е.). Сборник от неговите изказвания, наречен на самия просветител - "Мо-дзъ", е съставен през VI век. пр.н.е. (Виж: Mo-tzu, 1994, стр. 175-201).
Той въвежда в китайската политическа мисъл идеята за егалитаризма, свързана с отхвърлянето на лукса. Мо-дзу вярваше, че осъществяването на трансформации включва не само използването на обичаи, но и установяването на нови правила под формата на закони, които Конфуций не винаги одобряваше. От времето на Мо-дзу правото започва да се свързва в Китай не само с ритуала „li”, но и с наказанието „xing”и закона „fa”. Той е предшественик на легализма, важно течение на китайската политическа мисъл, което съперничи на конфуцианството (Mo-tzu, 1999, стр. 28-31).
Основателят на легализма е Шан Янг (390-338 г. пр.н.е.,владетелят на региона Шан, произведението е „Книгата на владетеля на региона Шан“). Шан Ян заявява, че хората са се разпаднали, стремят се към удоволствия, забравят основното си занимание - земеделието, приходите в хазната падат. Общите призиви вече не помагат, речите в стила на Конфуций - също. Ето защо е необходимо да се установи еднообразие в мислите и действията: да се укрепи бюрократичният и наказателен апарат, да се въведат строги норми, които определят всички сфери на живота, задължителни за всички и осигурени с наказанието „фа”, а не ритуала „ли”и да се въведе ред. Латинизираното име на школата (“fa”– ред) е “Легализъм”. В произведенията на „легистите“ държавата се разглежда като самодостатъчна институция, смисълът и целта на съществуването на обществото, ориенталският деспотизъм (виж: Shang Yang, 1968, стр. 141-173).
Ако се опитаме да формулираме накратко идеите на Хан Фей-дзу, можем да кажем, че той предлага да се управлява с помощта на закони, които утвърждават абсолютната власт на владетеля. Той открои основните фактори, влияещи върху ефективността на управлението: законът „фа”, силата или силата „ши”и политическото изкуство „шу”. Благодарение на него в политическата мисъл и наука навлиза правилото (тезата), че „Законът, властта и политическото изкуство са трите основни компонента на ефективното управление” (Хан Фей-дзъ, 1999, с. 60).
От дните на легализма познаването на законите и правилата на политическото управление се счита за задължително за политолог и политик.
Най-новата българска политологична традиция и норми предполагат подходяща юридическа подготовка на студентите по политология. Така политолозите-специалисти и политолозите-магистри, в съответствие с новия български държавен образователен стандарт, приет през 2000 г., са длъжни да изучават и познават основните клонове на правото: конституционно,административно и международно право в програмите по политология е въведен раздел „Политически мениджмънт“, при изучаването на който ще е полезно да се позоваваме на опита на чужди и български „легисти“.