Прочетете книгата Доктор Живаго от Пастернак Борис онлайн страница 103 в сайта
СЪДЪРЖАНИЕ.
СЪДЪРЖАНИЕ
нощта и обувките на краткотрайни роднини и познати, пътници и бездомни, подредени по двойки на пода. Домакинята Лара, в набързо препасан сутрешен пеньоар, забързано и безшумно тичаше от край до край, цялата в беда, из апартамента. а той досадно стъпваше по петите й, през цялото време неумело и неуместно измисляше нещо, а тя вече нямаше минута за него и в движение отговаряше на обясненията му само с обръщане на глава към него, тихи, недоумяващи погледи и невинни изблици на нейния несравним сребрист смях, единствените видове близост, които все още оставаха за тях. И толкова далечна, студена и привлекателна беше тази, на която той даде всичко, която той предпочете пред всичко и като се противопостави на която всичко намали и обезцени!
Не самият той, а нещо по-общо от него ридаеше и плачеше в него с нежни и светли думи, светещи в мрака като фосфор. И самият той плачеше с разплаканата си душа. Стана му жал за себе си.
„Разболявам се, гадно ми е“, мислеше си той в моменти на просветление, между ивиците на съня, трескавия делириум и безсъзнанието. „Все пак е някакъв тиф, неописан в ръководствата, който не сме преминали в медицинския факултет. Трябва да сготвя нещо, трябва да ям, иначе ще умра от глад.
Но при първия опит да се повдигне на лакът се убеди, че няма сили да помръдне и изгуби съзнание или заспа.
— Колко време лежа тук, облечен? — помисли си той в едно от тези проблясъци. "Колко часа? Колко дни? Когато паднах, започна пролетта. И сега скреж на прозореца. Толкова хлабав и мръсен, че стаята става тъмна.
В кухнята плъхове дрънчаха обърнати чинии, тичаха по стената от другата страна, тежки труповепадна на пода, пищейки отвратително с плачещи гласове.
И отново той заспа и се събуди, и откри, че прозорците в снежната мрежа от слана са пълни с розовата топлина на зората, която свети в тях като червено вино, налято в кристални чаши. И той не знаеше и се питаше каква е зора, сутрин или вечер?
Един ден усетил човешки гласове някъде много близо и паднал духом, решавайки, че това е началото на лудостта.
Облян в сълзи на самосъжаление, той тихо шепнеше към небето, защо се отвърна от него и го напусна. „Ти ме отхвърли от присъствието Си, светлината, която не може да бъде залязла, и чуждата тъмнина на проклетите ме покри!“
И изведнъж осъзна, че не сънува и че е напълно вярно, че той беше съблечен и измит и лежеше с чиста риза не на дивана, а на току-що оправено легло и че, смесвайки косата му с косата му и сълзите му с нейните, тя плачеше с него, а Лара седеше до леглото и се навеждаше към него. И припадна от щастие.
В неотдавнашния си делириум той упрекна небето в безразличие и небето се спусна с цялата си широчина към леглото му и две големи, бели до раменете, женски ръце се протегнаха към него. Очите му потъмняха от радост и, както човек изпадаше в безсъзнание, той падна в бездната на блаженството.
През целия си живот той правеше нещо, винаги беше зает, работеше у дома, лекуваше, мислеше, учише, произвеждаше. Колко хубаво беше да спреш да действаш, да постигаш, да мислиш и за известно време да оставиш тази работа на природата, да се превърнеш в вещ, идея, произведение в нейните милостиви, възхитителни, похабяващи красотата ръце!
Юрий Андреевич бързо се възстанови. Той беше хранен и обгрижван от Лара с нейните грижи, нейната бяла като лебед красота, дъхавия, гърлен шепот на нейните въпроси и отговори.
Техните разговорив полутона, дори най-празните, бяха пълни със смисъл, като платонови диалози.
Дори повече от общността на душите, те бяха обединени от бездната, която ги отделяше от останалия свят. И на двамата еднакво не харесваше всичко фатално типично за съвременния човек, неговият заучен ентусиазъм, шумна приповдигнатост и онази смъртна безкрилост, която безброй дейци на науката и изкуството така усърдно разпространяваха, за да може геният да продължи да бъде голяма рядкост.
Любовта им беше голяма. Но всеки обича, без да забелязва безпрецедентното чувство.
За тях – и в това беше тяхната изключителност – миговете, когато като полъх на вечност, полъх на страст влетяха в обреченото им човешко битие, бяха моменти на откровение и научаване на всичко ново и ново за себе си и живота.
„Трябва да се върнеш при своите непременно. Няма да те задържа за допълнителен ден. Но виждате какво става. Щом се сляхме със Съветска България, ни погълна разрухата й. Сибир и Изток запушват дупките му. Защото не знаеш нищо. Толкова много се е променило в града заради болестта ти! Наличностите от нашите складове се транспортират до центъра, до Москва. За нея това е капка в морето, тези блага изчезват в нея, като в бездънна бъчва, а ние оставаме без храна. Пощата не отива, пътническият трафик е спрян, карат се само маршрути с хляб. Отново има ропот в града, както преди въстанието на Гайда, отново в отговор на проявите на недоволство, Чеката бушува.
Е, къде ще отидеш така, кожа и кости, едва душа в тялото?
Пак ли върви? Но няма да стигнете до там! Станете по-силни, натрупайте сила, тогава друг въпрос.
Не смея да съветвам, но на ваше място, преди да ме изпратят при моите, щях да послужа малко, със сигурност по специалността си, те го ценят, щях да отида в нашата губернска здравна служба, например. Той остана в същотомедицинска администрация.
А после преценете сами. Син на сибирски милионер, който се застреля, съпругата му е дъщеря на местен фабрикант и земевладелец. Бил при партизаните и избягал. Както и да го тълкувате, това е напускане на военнореволюционните редици, дезертьорство. В никакъв случай не трябва да оставате без работа, лишени. Моята позиция също не е по-твърда. И аз ще отида на работа, ще отида в gubono. И земята гори под мен.
- Как гори? А Стрелников?
- Затова гори този Стрелников. Казах ти преди колко врагове има. Червената армия победи. Сега на безпартийните военни, които стояха близо до върха и знаят твърде много, ще им дадат шапка. Да, добре е да е на шапка, а не под дупе, за да не оставя следи. Сред тях Паша е на първия ред. Той е в голяма опасност. Той беше в Далечния изток. Чух, че бяга, крие се. Казват, че го издирват. Но стига за него. Не обичам да плача и ако добавя дори една дума за него, чувствам, че ще избухна в сълзи.
„Обичаше ли го, все още ли го обичаш много?“
„Но аз се омъжих за него, той е моят съпруг, Юрочка. Това е висок, лек персонаж. Дълбоко съм му задължен. Не му направих нищо лошо, да го кажа не би било вярно. Но той е от голямо значение, страхотен, страхотен прям човек, а аз съм боклук, аз съм нищо в сравнение с него. Тук е моята грешка. Но моля те, стига с това. Ще се върна към него друг път, обещавам ви. Каква прекрасна жена имаш, тази Тоня е твоя. Ботичели. Бях на нейното раждане. С нея се разбирах ужасно. Но повече за това по-късно, моля. Да, нека сервираме заедно. И двамата ще ходим на работа. Получавайте милиарди всеки месец. До последния преврат използвахме сибирски кредитни карти. Те бяха отменени съвсем наскоро и дълго време, цялата си болест, живее безбанкноти. да Представете си това. Трудно е за вярване, но някак успях. Сега цял маршрут хартиени пари е докаран до бившата хазна, казват, четиридесет вагона, не по-малко. Те са отпечатани на големи листове в два цвята, син и червен, като пощенски марки, и са разделени на малки графики. Сините са пет милиона квадрата, червените струват по десет милиона. Лепкав, лош печат, петна от мастило.
Виждал съм тези пари. Те бяха представени точно преди заминаването ни от Москва.
— Какво правиш във Варикино толкова дълго? Все пак там няма никой, пусто ли е? Какво те задържа там?
- Почистих къщата ти с Катя. Страхувах се, че ти ще отидеш там пръв. Не исках да намериш дома си така.