РЕЛИГИОЗЕН ТЕАТЪР
Ако анализираме цялата история на театъра и религията, става ясно, че те се развиват в неразривно единство и произлизат от един източник.
Религиозните примитивни ритуали, свързани с "съживяването" на тотема, по същество са били първите театрални представления на ситуации, свързани с лов и други неотложни нужди на племето. Ритуализираните ориенталски театри, както драматични, така и куклени (индийски, китайски, японски, индонезийски и др.) показват несъмнено родство с тези ритуали.
Ритуалът на шамана и религиозното действие включва цял арсенал от средства, които по-късно стават неразделна част от различни видове театър (костюм; маска; устройство за промяна на гласа, по-късно трансформирано в пищялка на кукловод; вярата в предложените обстоятелства става един от крайъгълните камъни на учението на Станиславски и др.).
Египетски и древногръцки свещеници, служители на индуизма широко използваха различни театрални ефекти - визуални и звукови - в професионалната си практика. Отправната точка за развитието на театралната техника е именно техническото развитие на визуализацията на религиозни обреди, свързани с чудо (съживяване на статуя на божество и др.).
Могат да се цитират примери от голямо разнообразие от религиозни и културни практики, апелиращи към различни нива на мислене. Да кажем, на ниво лингвистика: думата "феномен" обозначава както религиозно чудо (срв. заглавието на картината на А. Иванов "Явяването на Христос пред народа"), така и единица на сценично действие (синоним на думата "картина", "сцена").
Елементи на театрално действие и театрални ефекти в една или друга степен са използвани и продължават да се използват от почти всички религии в техните служби, ритуали и церемонии. Това несъмнено е свързано сосновният визуален и функционален компонент, показващ дълбоката връзка между религията и театъра: висока емоционална ангажираност в действието на всички негови участници - изпълнители и зрители; силно емоционално преживяване; постигане на катарзис (гръцки katharsis пречистване). Така театърът (или, във всеки случай, неговият арсенал от визуални средства), където религията го използва, се оказва мощен инструмент за въздействие върху вярващите, а оттам и реално средство за преследваната от църквата идеология. Но връзката между религията и театъра през цялата история на тяхното съществуване никак не е била идилична. Християнската църква заема непримирима позиция по отношение на театъра. Въпреки това религиозният театър в най-строгия смисъл на думата е съществувал именно в рамките на християнската религия.
Произходът на религиозния театър датира от 9 век. с появата на т.нар. литургична драма. Първата литургична драма е сцената на идването на трите Марии при гроба на Христос. Ролите на Мария се изпълняваха от свещениците, използвайки детайлите от костюмите на т.нар. акмити (забрадки, обозначаващи дамско облекло); разработени са точни режисьорски указания за изходи, мизансцени, реплики и стил на изпълнение - величествен и тържествен. Литургичната драма се играе на латински език.
Постепенно се развиват два цикъла литургични драми: Великден и Коледа. Коледният цикъл включваше епизоди от шествието на пророците, предсказващи раждането на Христос; поклонението на пастирите пред божествения Младенец; поклонението на влъхвите; сцена на Ирод; Плачът на Рахил за убитите бебета. Именно от този цикъл литургична драма през 17 век. имаше рождена сцена славянски православен коледен куклен театър, чийто каноничен текст включва всички тези епизоди. Тук има още един парадокс.развитие на религиозния театър. Ако за католиците основният празник е Коледа , то за православната църква Великден . Ходенето с вертеп обаче се практикува само по Коледа и Коледа; В православието няма великденски театрални традиции.
С развитието на литургичната драма техниката на постановката се усъвършенства: църковните люкове се използват за ефектите на изчезването; разработват се повдигащи механизми за възнесението на Христос, машини за показване на движението на Витлеемската звезда. Популярността на този спектакъл расте; въпреки това нарастващият светски характер на литургичната драма все повече влиза в конфликт с общото канонично звучене на месата. В резултат на това през 1210 г. папа Инокентий III издава указ, забраняващ показването на литургични драми в църквите. Религиозният театър навлиза в нов етап от своето развитие, свързан с т.нар. полулитургична драма, изнесена от сградата на църквата върху притвора.
Този етап се характеризира с промени в темата, организацията на спектакъла, състава на неговите участници, начина на изпълнение и принципите на външното оформление на спектакъла. Полулитургичната драма престана да бъде част от литургията; нейните представления вече не са толкова тясно обвързани с църковните празници, те могат да се провеждат и по време на търговски панаири. Широкият демократичен състав на обществеността доведе до отхвърляне на латинския език; изнасяха се представления на народен език. За шоуто са подбрани библейски епизоди, които дават възможност да се покажат сцени от ежедневието. Освен духовенството в полулитургичната драма започват да участват и миряни, отначало в ролите на дяволи и комични битови персонажи. В същото време главните роли бяха изиграни от духовенството, костюмите и реквизитите бяха на църквата, а действието беше придружено от църковен хор, който изпълняваше религиозни песнопения на латински. Най-известната полулитургична драмаЕкшън за Адам (средата на 12 век), написан на англо-нормандски език и състоящ се от три епизода: Изгонването на Адам и Ева от рая, убийството на Авел от Каин и явяването на пророците.
И през 14 век. религиозният театър, придобивайки все по-светски характер, се разпространи по площадите и улиците: неговата непрекъснато нарастваща популярност доведе до факта, че верандата вече не можеше да побере всички, които искаха да гледат представлението. По това време полулитургичната драма се е превърнала в мистериозна пиеса. Мистерията, от друга страна, запазва религиозен характер, най-вече защото в този момент християнската религия фактически замества културата в обществото. Мистерията става неразделна част от тържествата, провеждани по време на градски празници и панаири.
Мистерийната драматургия е разделена на три цикъла: старозаветен, новозаветен и апостолски.
Най-известните са: Провансалската мистерия (посветена на Страстите Господни, написана на провансалски под силното влияние на миракла); Тайната на страстите Господни от френския теолог Арну Гребан, преподавател в Парижкия университет и ръководител на параклиса на катедралата Нотр Дам; Страстната мистерия на теолога и лекар Жан Мишел; Мистерията на обсадата на Орлеан (посветена на Жана д'Арк); Деянията на апостолите, съставени от Арну Грибан заедно с брат му Симон; Мистерията на Света Аполония и др.
Изпълненията на мистериите доведоха до появата на първите театрални професионалисти, т.нар. братства, които осъществяват целия цикъл на подготовка и показване на представлението. Религиозният компонент на мистерията постепенно избледнява, завладява се от елементите на забавлението, хумора и народните традиции. Съответно това довежда и до разкъсването на мистерията с църквата: към средата на 16в. Мистериите бяха забранени в почти всички европейски страни. Така завърши средновековиетоистория на религиозния театър. Някои от ехото му останаха в жанра на морала (15-16 век), светски театър, но изграден на принципа на религиозното учение, проповядване.
Вижте също СРЕДНОВЕКОВЕН ТЕАТЪР.
Бахтин М.М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на Средновековието и Ренесанса. М., 1965 Дживилегов А., Бояджиев Г. Историята на западноевропейския театър. М., 1991