Ретроспектива на Римма и Валери Герловин
Римма и Валери Герловини:
Това, което съществува и може да се характеризира със същност, винаги съществува и всичко, което виждаме и чувстваме, е само временна форма на това „винаги“. В този смисъл седемдесетте, както и всички останали десетилетия, са една от тези формации, през булото на които принадлежащото им поколение се опитва да оцени същността. За всеки живущ по света времето от живота му е неговото „сега“. При това махалото на личното, а оттам и на относителното „сега” е винаги между „преди” и „след” в абсолютни часове от време; и предлагането на това „сега“ никога не намалява.
Ако погледнете обективно, тогава всеки момент, който мнозина се опитаха да спрат с помощта на метода на Фауст или просто чрез спомени, винаги е част от друга голяма времева формация. В цикличността на времето неговите фрактални сегменти носят архетипни вълни, разкриващи общото чрез частното. Така малкият времеви фрактал от 70-те години на миналия век, бидейки част от отдавна започнал цикъл, носи всички свои характеристики, които за краткост могат да бъдат сведени до две привидно взаимно изключващи се доминанти. Технологичният прогрес, придружен от издигането на по-ниските енергийни слоеве в сферата на контрола, има смущаваща двойственост – с увеличаване на материалното благосъстояние, той също е саморазрушителна машина[25]. Ако всяка фаза и нейният етап се определя от съотношението на идеалното и материалното, то последното е в най-голяма степен тяхната диспропорция с девалвираща прогресия в полза на материята, характерна за Кали Юга като цяло, която в терминологията на древния индуизъм е четвъртият, последен период от текущия жизнен цикъл.
При оценката на въпросното десетилетие, нека опитамепостепенно преминаване от общо към частно. Във всеки цикъл и подцикъл има определен ритъм: войните и катаклизмите се редуват с отдих, по време на който човечеството обновява ресурсите си на живот, за да може по-късно те отново да бъдат разбити на парчета и отново възобновени с ентусиазъм. Една от тези културни „празнини” се пада на 70-те години на миналия век в България, които са част от една доста голяма пропаст между Втората световна война и, може да се каже, „безименната трета”, изразена от глобалния тероризъм и други негативни фактори на настоящето, когато поредната проява на „гнева” на природата (в случая задържащ се и дифузен) резонира в човешкото съзнание в цялото му многообразие: от необуздан материализъм, физиология и агресия в някои да насърчите глупостта или оловния пръстен на депресията у другите. Времето, на което е посветен този сборник, е кратък период на относително затишие, което синоптично погледнато обикновено идва след следващата силна буря, като подготовка за следващата. Като цяло това е международно явление, което естествено има своите национални характеристики в различните страни. Ако на Запад през 70-те години вече имаше период на бавно охлаждане след бурните 60-те, след избухването на ентусиазма на битниците и хипитата, поп, оп и други изкуства, то в България, до която всичко дойде по-късно, седемдесетте още не бяха заразени с хипохондрия и разочарование. През тези години Москва все още изживява своята младост и младостта на концептуализма.
В международната категория българският концептуализъм се появи доста късно и затова на Запад винаги ще изглежда производен. Ние сами въведохме термина „концептуализъм“ в употреба в московската бохема от началото на 70-те години като определение на малко познат жанр в изкуството, но тъй като ниеизглежда, ако следваме историческата достоверност в съчетание с националните традиции, „концептуално самиздатско изкуство” би било по-адекватно определение за концептуализма в България. Запазвайки международните си корени, той отразява същността на това явление в неговия необичаен за Запада контекст (особено по време на неговото зараждане), т.е. в позицията на ъндърграунда в българското изкуство; а навлезлият в международния лексикон термин самиздатско изкуство подчертава националната идентичност на този жанр. В този смисъл това не е тясно литературен термин, а генетичен феномен на съветската действителност като цяло, тъй като не само литературата съществува за сметка на „самиздат“, но и изкуството като цяло се утвърждава и самосъхранява по един и същи начин: чрез гравитация и от само себе си. Получил психологическа подкрепа от интелигенцията (което също беше нетипично явление за Запада), този концептуален самиздат „настояваше“ в херметичния съд на културната среда на България, където според съветската конституция почти всичко беше позволено де юре, но забранено де факто. Като свидетели на това време, ние написахме книга за самиздатското изкуство от 70-те години на миналия век с много снимков материал от онези години [26] след организирана от нас групова изложба в Ню Йорк на четиридесет български художници и поети, която след това няколко години пътува из Америка.
В този некомерсиален период на ъндърграунда, като в юноши в зоопарк, всички или почти всички артисти израстват заедно. Но в крайна сметка детството свършва и животните израстват, някои в тревопасни, други в хищници; някои се преместват в друга зоологическа градина. В резултат на това много факти от онова време (особено по отношение на началото на концептуализма в България) бяха преосмислени субективно, главно поради борбата за надмощие. Но, както веднъж писа Блез Паскал, „опасно еда разказват на хората за техния животински произход, без да споменават тяхната духовна сила”, така че нека оставим този въпрос за „точните” грешки на времето на мира и се опитаме да оценим събитията в безвременен аспект.
В обективен смисъл интегралната матрица на живота включва всички „шари“ на индивидуалните биографии. Онези, които оставят творческа следа, идват от редица архетипи, които запазват тази връзка в своята генетична памет, откъдето черпят образите си. Погребано в този свят под своите външни факти и мимолетни форми, автентичното знание може да проникне през митологични, религиозни, научни и творчески „дупки“ в човешкото съзнание. Никой не може да възприеме материята отделно от каквато и да е нейна форма; в същото време истинската същност на материята, която запазва своето 666-семантично значение, остава неразгадана. Алегоричната форма на изкуството позволява да се надникне в необяснимото и ако не да се обясни на неговия алегоричен метаезик, то поне да се докоснат до някои от формиращите аспекти на битието. В дзен учителите използваха двусмислени хайку за тази цел, но в нашия живот ние използвахме концепции.
Всички истински талантливи хора излъчват импулс, който издига творческия процес над материята на ежедневието. Когато за един художник се каже, че майсторски е изобразил времето си (в случая става дума за 70-те години), това ни се струва ограничено разбиране за изкуството, което не е нито житие, нито сатира. Истинският творчески импулс се запазва не толкова в историческото, колкото в сакралното време. То е свързано не с безвременния източник на външната форма на живота, а с неговото вътрешно съдържание и смисъл, тоест с онзи скрит вертикален процес на съществуване, който се противопоставя на потискащата хоризонталност.живот.
Полифонично произведение с неограничен брой знаци
ХАМЛЕТ (намусено). Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът.
УИТМАН (уверено). Ако някой мисли, че да се родиш е голямо щастие, мога да те уверя, че смъртта е не по-малко богатство; и знам какво говоря.
СОКРАТ (настрани). Философът трябва постоянно да упражнява умението да умира.
БЛЕЙК (настоятелно). За мен смъртта не е нищо повече от преминаване от една стая в друга.
ГЛАС ОТ ЗЕМЯТА (подигравателно). А комарът живее един ден и всеки ден умира, което означава, че се върти във вратата като в грамофон!
КОМАР (твърдо, пълен с кръв). Кръвопийци! Аз също съществувам!
АПОСТОЛ ПАВЕЛ (тайно). Умирам всеки ден.
КИЕРКЕГАРД (смъртно болен). Когато съм мъртъв, аз съм безсмъртен.
ШРИ АУРОБИНДО (замислено). Жив или мъртъв, винаги съм там.
ХАЙДЕГЕР (постепенно, издърпвайки тиранти). Защо битието е битие, а не нищо: нещо, а не нищо?
БУДА отказва да участва в разговора, вярвайки
че както утвърждение, така и отрицание по този въпрос
само подвеждащо.
Освен това броят на актьорите се увеличава;
гласовете им растат и се припокриват.
В общия шум се различават само фрагменти
изречения на различни езици.
...който ще ме избави от тялото на тази смърт.
... в този живот умирането не е нещо ново, но също така ...
...mors certa, hora incerta...
...едно бебе не умира, за да стане дете.
…la vida es sue?o…
...смъртта е просто превод обратно към елемента на душата...