Рита Коптилова, параолимпийска медалистка Саратов днес
На бронзовия медалист от Параолимпийските игри през 2008 г. беше забранено да прави физическо възпитание в училище
С известната спортистка от областния център Волск, Саратовска област, Маргарита Коптилова, която спечели два бронзови медала в спринта на Параолимпийските игри в Пекин през 2008 г.: сто и двеста метра, се срещнахме и разговаряхме по време на последното й посещение у дома.
От няколко години Рита живее в района на Москва, но се опитва често да идва в родния си Волск: тук живеят нейните родители, брат и други роднини. По улиците на родния си град почти винаги се разпознава спортист. И искат автограф. Рита не отказва на никого, защото е невъзможно: тя е популярна личност в града, въпреки че има не само добри спомени, свързани с Волск. Можем да кажем, че в града на детството си Рита премина теста за сила и ги премина с чест.
- Рит, обичаш ли града си?
- Да, въпреки че по-рано изглеждаше, че го мразя, ученическите ми години бяха твърде трудни за мен.
- Ходихте ли на редовно училище?
- Да, в обикновена гимназия със здрави деца. Веднъж в началното училище една съученичка ме нарече инвалид и каза, че няма да бъде приятелка с мен. Тогава чух това много пъти. Беше обидно и горчиво, исках да докажа, че не съм по-лош от другите, но нищо не ми се получи.
- Имаше ли сериозни здравословни проблеми?
- да Слаб слух, нарушена координация на движенията и други заболявания. Най-досадното е, че всички тези заболявания не са вродени: имам здрави родители и по-голям брат, просто ме оставиха в родилния дом и това предизвика заболявания.
- Обичахте ли нещо в училище, имахте ли хоби?
- СЪСВ ранна детска възраст обичах да рисувам, дори завърших художествено училище. Ако не беше спортът, щях да стана артист, винаги съм мечтал за това.
- Но любовта към спорта се оказа по-силна?
- Да и не. Чувствах се недостатъчна твърде дълго. Във всички часове, с изключение на физическото, учех наравно със съучениците си. И по физическо учителят винаги казваше, че съм инвалид и затова трябва да седя на пейката, че не иска да поеме отговорност. И съучениците повториха след него тази ужасна дума невалидна. Оказа се порочен кръг.
- И все пак успяхте да избягате от този кръг.
- Помогна ми треньорката Таисия Семьоновна Борисова. Тя обучаваше деца с увреждания във Волск и един ден дойде в къщата ми. Послушах предложението й да опитам със спорт и се изненадах, че някой се интересува от мен. Тогава се замислих и се съгласих.
- Първите стъпки в спорта не бяха лесни?
- Разбира се, че беше трудно, но нямаше как да е иначе. За да постигнете добри резултати, трябва да работите усилено, но ако в същото време сте заобиколени от добри, добронамерени хора, тогава упоритата работа се превръща в радост.
- Разкажете ни за първата си победа.
- Случи се в Саратов на олимпиадата за деца с увреждания. Много се стараех и бягах на предела на възможностите си. Честно казано, надявах се на добри резултати, но не очаквах да спечеля, бях твърде неуверен в себе си.
- Тази победа промени ли нещо в живота ви?
- Със сигурност. Разбрах, че струвам нещо и учителят по физическо в училище и съучениците ми също разбраха това. Учителят вече не ме наричаше инвалид, след олимпиадата започна да ме нарича шампион и ми позволи да учафизическо възпитание. Съучениците ми също спряха да ме дразнят и искаха да бъдат приятели с мен. Но нямам нужда от това приятелство.
- След първата победа последваха други, вече по-значими?
- Първо имаше тренировки и още тренировки. Параолимпиадата е много отговорно събитие, трябваше да представя страната си на нея и не можех да ме разочаровам.
- Два бронзови медала в кроса на сто и двеста метра. Как се почувствахте, когато ги завладяхте?
- Умора и всеобща радост. Знаех, че дадох всичко от себе си, дадох всичко от себе си
- Какви отношения поддържате с победителя и сребърния медалист от параолимпийските игри?
- Приятелски настроен. Украински спортист спечели златен медал, момиче от Тунис спечели сребърен медал. Те се потрудиха и заслужиха победите си. Радвам се за тях и, разбира се, не пропуснах да ги поздравя.
- Кога разбра, че си станал известен?
- Когато започнаха да ми искат автограф и да ме разпознават на улицата. Това се случи в Пекин, след Параолимпийските игри.
- Чии поздравления бяха най-важни за вас?
- Мама и моят младеж Ваня. Ваня ме срещна в Москва и ми подари огромен букет от рози. За да направи това, той трябваше да напусне тренировъчния лагер, където се проведе важно обучение. Тогава разбрах колко много означаваме един за друг.
- Разкажи ми за твоя млад мъж.
- Казва се Иван Гончаров. Ваня се занимава със спорт от дете, той е бобслейист, или по-скоро беше бобслейист преди инцидента, който се случи по време на тренировъчния лагер. Ваня караше шейната с голяма скорост, когато се сблъскаха с шейните на други спортисти. Това е много ужасен инцидент: шансовете за оцеляване са минимални. Можем да кажем, че Ваня имаше късмет: той оцеля, но загуби крака си. Прекара една година вболница, след това още една година у дома. Ужасно е, когато обичайният пълен живот се превръща в мизерно съществуване и изглежда, че няма бъдеще. Но Ваня не се самосъжаляваше, той отново се върна към спорта и се опита да кара ски. Запознахме се с него по време на тренировъчния лагер. А тази зима той участва в параолимпийските игри във Ванкувър. Ваня не спечели медали, имаше твърде малко време за тренировки, но си повярва и със сигурност ще има победи.
- Същата трагедия наскоро се случи с бобслеистката Ирина Скворцова...
- Да, ужасно е. Ваня не познава Ирина, но ще я посети с треньора. Иска Ирина да не се отчайва, а да вярва в себе си и да тренира още.
- Какво правите в момента?
- Уча в Московската държавна академия за физическа култура и се подготвям за следващите параолимпийски игри
- да Вече имах практика и тренирах деца с увреждания. Те са толкова малки, но силни и упорити. Спомням си себе си добре на тяхната възраст, така че най-вече се страхувах да не кажа случайно нещо грешно и да обидя момчетата. Веднага намерихме общ език, но за съжаление практиката бързо приключи.
- Кой те обучава?
- Никой. Сега нямам треньор, така че тренирам сам, но мечтая за добър ментор.
- Как оценявате шансовете си да спечелите следващата Параолимпийска игра?
- Имам два основни съперника: украински спортист и тунизиец. И двамата са много силни спортисти, но не можете да мислите за нищо: трябва да тренирате и да вярвате в себе си.