Робърт УИНОНЕН
НапримерПьотр Вегин, известен приживе като епигонВознесенски, чете по доста нов начин. След като станал дезертьор от Америка, той умрял там, но там се отървал от силната си зависимост. Започнах да пиша и проза. Редовете за мен са вдъхновени от смътно предчувствие:
Но пронизва душата му
Безмилостният стилет на съдбата...
Прозаикът умира в мен.
Поетът го възпява.
Не помня защо бъдещият Вегин не стана студент в Лит. Но той стана известен московчанин. Днес той е мястото, където се изхвърлят паметниците ...
ИТатяна Глушкова беше известна повече като остър критик, отколкото като поет. Въпреки че нейните стихове в годините на литературния институт бяха високо оценени от Иля Селвински, който ръководеше семинара. Дори в книгата му „Ателието на стиховете“ разделът „Писма до студентката Т. Глушкова“ заема доста голямо количество. Поезията и журналистиката бяха неразделни за нея. Пример:
Когато моята родина я нямаше,
на портите на ада тогава почуках:
Вземи ме. Но само да се издигне
моята страна от своята слабост.
Публичните гримаси на перестройката бяха възприети от нея като лична обида. Но за да живеем дълго, вероятно много неща не трябва да се приемат твърде близо до сърцето. Истинският подарък обаче не е защитен от такава броня.
Стиховетена Генадий Касминин бяха обещани дълъг животот Юрий Кузнецов. Да, общият дух на тези поети, общо взето различни, е силен и в тях.
Животът отива в неосновни неща,
Превръща се в прах и пясък
И вече глупаво зловещ
Разказва за времето на храмовете ...
Молете се и разсейте унинието,
Човекът, който добавя светлина
С газената си лампа.
В никакъв случай не отношението на Кузнецов към малките симове.
Бях запознат с Генадий, но не съм чел стиховете му и затоваНе можех да си представя поет в него. Спомням си такъв момент на общуване. Някъде в хотелска стая се събраха по случай пристигането от ВологдаВиктор Коротаев. Освен него и Касминин, никой не беше запомнен. И тогава никой не можеше да устои, да кажем, на радостта на Рус. Когато се забавляваха, Генадий се изправи с висок тост: „Предлагам да пием за българския народ. На колене пред българския народ!” И първият тупна на килима. Зад него са останалите. Аз, от друга страна, се почувствах в малко неудобно положение и казах: „Аз съм финландец, но дори не коленича пред моя народ“. Е, ние се разпръснахме мирно и по-късно Коротаев одобри поведението ми. Касминин също, както ми казаха, не крие никакво зло и дори би искал да се срещнем отново. Следователно човекът не е бил тесен по душа.
От участниците в сборника може би най-"рекламираната" поетеса бешеИна Кашежева. Тя спечели рано слава, дори слава и също толкова рано умря. Спомням си някак момчешкия й вид - и прическата, и маниера на обличане. Но дори нейните стихове не са толкова подобни на чисто женски текстове (които Юрий Кузнецов не взе присърце). Една от темите й беше Кавказ - руско-кабардинската родина, която не може да се нарече малка. Ето как тя написа за себе си:
Човек, който е на половин век
Изпращайки тази странна възраст.
Какво се е случило в живота на един човек
Преди да падне вечният сняг.
Годините са близо, тежки като тежести,
Но в очите лъч млад огън ...
Той ви обичаше, мили хора!
Изпразни чашата за мен.
Този внезапен преход от трето към първо лице, тази разлика в нивата прилича на ходене в планината, което Ина не можа да забрави дори в Москва...
Един от най-ярките, но недооценени поети еЛев Шчеглов. Често го наблюдавах в така наречената цветна зала на Централния дом на писателите, където за разлика отнякои, много спокойно се облегнаха на взетото в бюфета. Поетът почти не е публикуван, но си спомням нещо, което се предаваше от уста на уста. Например:
Пръчковидни гъби като танкове.
Жалко, само мухоморки.
Сред оскъдното печатно наследство на Лев Сергеевич беше последната колекция, уви, изгубена от мен. Въпреки това, на моите ученици в уроците по поетично умение, аз дадох такъв образец от Шчеглов. Въпросът е, че стиховете са живи с римувано очакване. Като се има предвид, че римата трябва да е непредсказуема:
Защо всички тези емпиреи
За Вселената, за възрастта?
Нека говорят за тях ... другите,
Но ти си българин.
Така чуваме неизказаното, какво звучи зад казаното. Така че според словотоНовела Матвеева "вечно неизразимата светлина свети на хората."
И всяка вечер да седят на маса в Централния дом на писателите - това беше много писатели, които не бяха много адаптирани към реалността. Световното безпокойство се криеше зад усмивката на Лев Щеглов.
Да, ето още един забавен епизод - нека се запечата в нечия памет. Има някакво събитие в Централния дом на писателите, има много гости, Шчеглов и аз се движим през фоайето в определена посока. Тогава непознат идва при него и го пита: „Извинете, вие не сте лиЮдахин ?“. Поетът огледа госта от главата до петите и отсече: „Чувам от Юдахин!“. Негодуванието на Льова е разбираемо: в края на краищата той не беше объркан сПушкин. И сега двамата съвременници бяха намерени под обща корица.
Цензурата ли е виновна
Какъв е нашият президент?
Тя изтриваше петна от портрети
С твоята мазолеста ръка.
Хората ще се усмихнат
Че няма следи по плешивата глава,
Сякаш подарени на японците
Вместо Курилските острови.
Тук няма сатира и злоба, а само усмивката на разбран човек.
Спомням си и също толкова усмихнатия и милЮриДенисова :
Сталин умря, е, култът щеше да е с него!
Излез от сърцето ми, но го нямаше.
Отново обожаваме някого
Надуваме стари кадилници ...
Каквато и да е думата, тогава гръм аплодисменти
Празни приказки, очевидна витрина.
... Тези аплодисменти ние тогава
Чувстваме се като самошамари.
Но се увлякох. Бях увлечен от нещо, което все още го няма, а именно: вторият том на книгата „Имената на моите приятели, които си отидоха от този свят“. Книга няма, но идеята се подсказва.
Би било хубаво изданието да не стане последно.