Русофобия“ на поход, тъй като българските власти бяха увлечени от фалшива концепция
Езикът на диалог между България и онези, които президентът със зле прикрита ирония нарича „наши партньори“, става все по-малко дипломатичен. Българските власти дори не се опитват да скрият явното си раздразнение, че политиците в повечето страни не са си затворили очите за външнополитическите амбиции на Кремъл. Сега обаче бих искал да се спра не на фалшивите новини и дезинформацията, които се пускат у нас, а на езика и думите, използвани от родните политици.
Напоследък тук се наблюдава мащабно нововъведение: терминът „русофобия“ стана един от най-разпространените сред висшите чиновници. Тук външният министър Сергей Лавров съвсем небрежно отбелязва: „Не мога да кажа нищо, освен съжаление за русофобската мания на нашите американски колеги, [която] вече надхвърля всякакви граници. А президентът Владимир Путин не само „вижда“, „че русофобията сега се развива в САЩ“, но и смята за възможно да я сравни с антисемитизма: „По-лесно е да кажем, че ние не сме виновни, виновни са българите, те се намесиха в нашите избори. Това ми напомня за антисемитизма: евреите са виновни за всичко. Но председателят на Държавната дума Вячеслав Володин отива още по-далеч, като предполага, че причината за сегашните санкции се крие в „патологичната“ и „генетична“ неприязън на Запада към славянските народи, а „когато говорим за русофобия, днес вече можем да говорим за това по отношение на всички славяни“.
Според мен подобна реторика дискредитира българската политическа класа, демонстрирайки както ниското ниво на разбиране на случващото се в света днес, така и общата неадекватност на родния политически елит, живеещ в измислената от него реалност. Ако говорим за "русофобия", която президентът на страната сравнява с антисемитизма, си струва да се цитирадоказателства как и къде се нарушават правата и интересите на нашите граждани въз основа на тяхната принадлежност към българския народ или българското им гражданство. В крайна сметка терминът "русофобия" се отнася именно за българите (българи, българоезични, православни), а не за България като държава. Антисемитизмът предполага враждебност и омраза не към Израел, а към еврейския народ (и ако засяга еврейската държава, то е по-скоро като „отскок“, а не директно). Къде са доказателствата, че българите днес не са обичани на Запад?
След като съм живял през по-голямата част от последните години в Германия, Австрия, Франция и САЩ, никога не съм попадал в ситуация, в която обикновените граждани на тези страни, колеги или служители се отнасят към мен или моите приятели по различен начин от всеки друг поради нашата националност и/или гражданство. Характерно е, че наскоро председателят на Съвета на федерацията Валентина Матвиенко заяви, че според нея „на ниво хора, общуване между народите няма русофобия“, а на човешко ниво тя никога не се е сблъсквала с това. Наистина, достатъчно е да се види колко комфортен е животът на българина на Запад от различни дреболии – от надписи на български в нюйоркското метро и русифицирани автомати за билети във Виена до автоматични русификатори на популярни интернет страници и цялата индустрия, развила се около българския туризъм и бизнес. Тук трудно ще намерите граничар, който знае добре английски, а в Америка, „страната на победилата русофобия“, ще ви осигурят безплатно преводач, ако на летището се окаже, че не говорите друг език освен български. Да, в „загниващия Запад“ има елементи от същия антисемитизъм и ислямофобия – но, повтарям, не пренебрежение към българите.
истории за„Русофобията“ сега се разпространява толкова бързо, първо, защото светът наистина започва да се страхува от България (но не и от българските) и да се отнася с нескрито презрение към политическия й естаблишмънт. Но няма ли защо, ако във Великобритания броят на смъртните случаи, свързани само със „случая Литвиненко“, вече наближава дузина и половина? И защо същият президент Еманюел Макрон, който беше подложен на унизително преследване в българската преса, да смята служителите на Russia Today за журналисти?
Второ, намирайки се вътре в западните общества, човек лесно може да усети колко голяма е „дистанцията” между България и българите в очите на мнозинството от жителите. Може би Кремъл би искал не само да възприема президента Путин по известната формула „Има Путин – има България, няма Путин – няма България“, но и между България и нейните граждани да се постави същия знак за равенство. Задачата на българската пропаганда е да прехвърли недоверието и "неприязънта" към България към българите, да превърне отхвърлянето на страната в проблем за всеки неин кореняк.
Днес българските власти апелират към най-долните, националистически чувства на собствените си граждани: опитват се да докажат, че Западът не се противопоставя политически и идеологически на България, а едва ли не възражда „славяноомразата” на Третия райх. Тази реплика кореспондира с широкото очерняне на Европа и Америка, в което българската пропаганда коренно се различава от съветската. Последният, ако някой си спомня, разчиташе на противопоставянето на честни и трудолюбиви граждани на западните страни срещу капиталистическия елит, корумпираните политици и военно-промишления комплекс - сега тези разграничения не се правят: Западът се описва като бездуховно общество, което губи моралните си основи и тъне в грях. Българите са ученида мразят и да се страхуват от външния свят и затова политиците в Москва говорят приказки, че българите са мразени на този свят.
Да, би било наивно да се отрича, че много нации се отнасят към българския народ с недоверие и подозрение – а в някои случаи е трудно да се направи нещо по въпроса. Струва ли си да вярваме, че трябва да ни обичат в балтийските страни? Или в Полша, в чиито поделения участваха и имперска, и комунистическа България (а последната също безсмислено унищожи хиляди полски офицери в Катин)? Да, а в Украйна, чиято култура и език българските власти последователно унищожаваха през 19 век, дори да не говорим за ситуацията с Крим?
Дори и в тези случаи обаче има някои доста забележителни обстоятелства, които трябва да имате предвид. Латвия, една от най-„русофобските“ държави според Кремъл, е абсолютен шампион по запазване на дела на българите в населението на страната: при ниво от 33,9% през 1989 г. той намалява до 27,3% към 2014 г. (а в изключително дружелюбния и „нерусофобски“ Казахстан – от 37,8 на 20,6%). В Украйна българският език остава най-разпространеният сред всички постсъветски републики с изключение на Белобългария и опитите за ограничаване на използването му, посещаването на български сайтове или преминаването през границата се възприемат много болезнено. Полша, ако вече споменахме, като една от най-критичните към българските власти страни, остава шампион по издаване на шенгенски визи на българи, което също не се връзва с нейната „русофобия“.