Смирение и комплекс за малоценност
Смиреният човек смята себе си за по-нисш от другите. Същото важи и за човек с комплекс за малоценност.
Комплексът за малоценност, според определението на психолозите, е израз на неадаптирана структура на личността, страдаща от чувство за превъзходство на другите над себе си. Комплексът за малоценност възниква в резултат на грешки и неуспехи и значително влияе върху човешкото поведение. Първият, който изследва и описва комплекса за малоценност, е немският психоаналитик Алфред Адлер. Социолозите отбелязват, че голям процент от българите страдат от комплекс за малоценност.
Смирението не култивира ли комплекс за малоценност? За това разговаряме с протойерей Александър ИЛЯШЕНКО, настоятел на храма „Всемилостив Спас“ на бившия Скръбен манастир, директор на портала „Православие и светът“.
– Каква е разликата между смирението и комплекса за малоценност?
- Има думите на молитвата: „Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти наистина си Христос, Синът на живия Бог, който дойде в света да спаси грешниците, от тях аз съм първият.“ Тази молитва е съставена от Йоан Златоуст, заимствайки думите на апостол Павел. И така, както апостол Павел, така и Йоан Златоуст ги изговориха съвсем искрено.
Един от древните Патерикони казва как някой решил да изпита стареца:
„Ти си глупав“, казва му тя.
„Аз съм глупав“, отговаря старецът.
„Аз съм груб“, съгласява се старецът.
Не, не съм еретик.
Попитаха го защо е съгласен с всичко, но не се съгласи с това. Старецът отговори: защото той е човек, виновен за всички грехове, но еретик е този, който се противи на Бога. И той не се съпротивлява.
„Но не се ли противопоставяме на Бог с грях?“
- Това са различни неща. Еретик е този, който съзнателно се бунтува срещу учението на Църквата. Съгрешаваме неволноили слабост. И еретикът вече има някаква воля - „Аз не съм като другите хора, защото знам по-добре как да вярвам в Бога. Светите отци знаеха малко, но аз знам по-добре. Това е пълно невежество, свързано с гордост.
А смирението, напротив, е парадоксално и необикновено свойство и е дар от Бога. Всяка добродетел е дар от Бога, но тази е специална. Ако човек иска да го има, тогава трябва да се моли за това: „Господи, научи ме на смирение. Господи, избави ме от моята гордост." А комплексът за малоценност е външен. Подобно на смирението, но по същество различно.
– А какво ще кажете за факта, че и скромните, и прочутите се смятат за по-лоши от другите?
– Да, Великите светии искрено се смятаха за най-лошите от всички, за първите грешници. Но ние не сме смирени, но Великите светии са смирени. Каквото и да им кажеш, те го възприеха съвсем спокойно, можеха спокойно да разсъждават, както този свети старец. Той съвсем спокойно каза, че не е еретик - докато не обиди никого и самият той не беше обиден. Тук той се стреми да бъде смирено дете на Църквата: както Църквата учи, така се опитва да живее.
Това е основен момент: смиреният човек е дете на Църквата, а известният човек по правило е само формално смирен. Защото грехът отделя човека от Църквата. Физически ние присъстваме в Църквата, но духовно сме отделени, оградени от нашия грях. Когато човек се покае, тази духовна бариера се преодолява. Свещениците само се молят: „Примирете и съединете светата си църква“. Ако сте в мир с Църквата (Църквата е Тялото на Христос и Христос е Главата на Църквата), тогава вие сте пример за Бог. Не може да се живее без Църквата, извън нея няма спасение. Смиреният човек разбира това много ясно. Извън Църквата неговите усилия могат да бъдат много добри, в някои отношения дори полезни, но напълноограничени и ненадеждни. Ако сме в мир с Църквата, значи всичко ни е наред в духовен смисъл.
За да се дефинира комплексът за малоценност, има добър израз - "по-скоро унижение, отколкото гордост". („Още“ – по-горе – бел. ред.) Такъв човек се кара на себе си, говори за себе си – най-лошото и се опитва да му каже, че е най-лошият от всички – какви сълзи ще бъдат: „Да, как смееш да ме обиждаш! Не знаете, че вече ми е толкова трудно ... Очаквах да ми помогнете, но вместо да помогнете, казвате, че съм толкова зле. Изводът е, че ако наистина си толкова зле, тогава кажи „Аз съм зле“. И ако не можете, тогава не казвайте, че сте смирени. И се оказва, че се унижава, а всъщност е пълна противоположност на смирението.
– Имаш предвид гордост?
– Да, има два вида гордост: едната е, когато се издигат над хората, а другата е, когато лъжливо се смиряват пред тях. Освен това в последния случай гордостта може да бъде дори по-остра и по-дълбока, отколкото при открито проявление. И двата подхода се свеждат до чисто лицемерие - не съм като всички останали. Единият мисли, че е най-добрият, другият, че е по-лошият, но в същото време и двамата остават горди. Но митарят смирено говори за себе си като за грешник.
Сложността е грях. Такъв човек не вярва на това, което говори. Да кажеш на светия, че си грешник, той ще се зарадва: „Добре ми е, защото Ти ме смири, Господи“. Господ чрез други хора посочи неговия недостатък: сега можете да видите греховете си. Ето, опитайте се да кажете искрено, като светци. И така, че духът да не е възмутен, а по-скоро умиротворен.
Пушкин има прекрасно стихотворение "Спомени":
В тишината на нощта
Спомени пред мен
Неговият дълго развиващ се слитък.
И с отвращение чете живота ми,
И аз треперя и ругая
И аз горчиво се оплаквам, и горчиво проливам сълзи,
Но аз не отмивам тъжните линии.
- Оказва се, че лирическият герой на Пушкин чете живота си с отвращение, но не се разкайва?
- Да, само се оплаква и рони горчиви сълзи. Какво е покаянието? Преодоляване на мерзостите, които човек е извършил в живота си. Мария Египетска извърши толкова много грехове и ги изми напълно със сълзи на покаяние. И когато разказа за това на стареца Зосима, тя заплака, въпреки че вече беше чиста. Господ й прости греховете, но тя не си прости. И апостол Петър плачеше всеки път, когато чуеше пеенето на петела. Господ му прости, но той остро си спомни своето отречение и през целия си живот горещо се разкайваше пред Бога. Все пак покаянието е щастие.
И така, смиреният човек се разкайва, но известният не го прави. Това са напълно различни реакции, коренно различни устройства на човешката душа. Едно, така да се каже, рационалистично, което позволява да се постави всичко на рафтовете, което се развива през целия живот: някъде човек е направил грешки, но не е направил правилните изводи и най-важното е, че не се е покаял, а се е опитал да преодолее с ограничените си сили. И не успя, разбира се. А другото, смирението, е тайнствено красиво и богоугодно.
Над текста работиха Надежда Антонова, Анна Данилова