Софистика и противоречиво мислене
В софизмите има смътно очакване на много конкретни закони на логиката, открити много по-късно. Особено често в тях се разиграва темата за недопустимостта на противоречията в мисленето.
- Кажете ми, - обръща се софистът към младия любител на споровете, - може ли едно и също нещо да има някаква собственост и да не я притежава?
—Очевидно не.
—Ще видим. Сладък мед?
—Да.
—И жълто също?
—Да, медът е сладък и жълт. Но какво от това?
— Значи медът е сладък и жълт едновременно. Но жълтото е сладко или не?
—Разбира се, че не. Жълтото е жълто, а не сладко.
—Значи жълтото не е сладко?
—Разбира се.
- Казахте за меда, че е сладък и жълт, а след това се съгласихте, че жълтото означава несладък и следователно, като че ли, казахте, че медът е сладък и не е сладък в същото време. Но в началото вие твърдо казахте, че нито едно нещо не може едновременно да има и да няма някаква собственост.
Разбира се, софистът не успя да докаже, че медът има противоречиви свойства, тъй като е едновременно сладък и неподсладен. Такива твърдения не могат да бъдат доказани: те са несъвместими с логическия закон на противоречието, който казва, че едно твърдение и неговото отрицание („медът е сладък“ и „медът не е сладък“) не могат да бъдат верни едновременно.
И е малко вероятно софистът сериозно да се стреми да опровергае този закон. Той само се преструва, че го напада, защото упреква събеседника, че е объркан и си противоречи. Подобен опит да се оспори законът на противоречието изглежда по-скоро като негова защита. Разбира се, тук няма ясна формулировка на закона, говорим само за прилагането му към конкретен случай.
„Софистите“, пише френският историк на философиятаЕ. Гратри, са тези, които не допускат нито в спекулациите, нито в практиката тази основна и необходима аксиома на разума, че е невъзможно едновременно да се потвърди и отрече едно и също нещо, по едно и също време, в същия смисъл и в същото отношение.
Това очевидно е напълно несправедливо обвинение. Действащите софисти, изигравайки своите съмнения относно валидността на приложението на закона на противоречието, се приемат от Е. Гратри за чиста монета. Когато софистът говори за себе си, а не за ролята си, което обаче е изключително рядко, той изобщо не изглежда да е защитник на противоречивото мислене. В диалога Софистът Платон отбелязва, че проверката на мислите за непоследователност е несъмнено изискване за справедливост. Тази идея на Платон е само повторение на твърдението на софиста Горгий.
И така, софизмите на древните, формулирани още в периода, когато не е имало логика като теория за правилните разсъждения, в по-голямата си част директно повдигат въпроса за необходимостта от нейното изграждане. Директно до степента, в която по принцип е възможен софистичен начин за поставяне на проблеми. Именно със софистите започва разбирането и изучаването на доказателството и опровержението. И в това отношение те са били преките предшественици на Аристотел.
Софистиката като специална форма на формулиране на проблема
Най-често анализът на софизма не може да бъде завършен с разкриване на допуснатата в него логическа или фактическа грешка. Това е само най-лесната част от работата. По-трудно е да се разберат проблемите зад софизма и по този начин да се разкрие източникът на объркване и безпокойство, причинени от него, и да се обясни какво му придава вид на убедително разсъждение.
В обичайния възглед и в специални трудове, засягащи развитието на науката, общоприето е мнението, че всяко изследване започва споставяне на проблема. Последователността "проблем - изследване - решение" се счита за приложима за всички етапи от развитието на научните теории и за всички видове човешка дейност. Добрата, тоест ясна и отчетлива формулировка на проблема се счита за задължително условие за успеха на предстоящата изследователска или друга дейност.
Всичко това е ясно, но само във връзка с развити научни теории и достатъчно стабилизирани
и разработени дейности. В теориите, които са в начален етап на своето развитие и само напипват основните си принципи, издигането и изясняването на проблемите до голяма степен съвпада и е преплетено със самия изследователски процес и не може да бъде еднозначно отделено от него. По същия начин в случая на други човешки дейности.
В ситуация, в която все още няма последователна, единна теория, приета от мнозинството изследователи, солидна в своята същност и развита в детайли, проблемите се поставят до голяма степен с очакването за бъдеща теория. И те са също толкова неясни и неопределени, колкото и теоретичните конструкции и информация, в рамките на които възникват.
Тази конкретна форма на поставяне на проблеми може да се наречепарадоксална,илисофистична.Тя е подобна по своята същност на начина, по който първите проблеми, свързани с езика и логиката, са повдигнати в древността.