Тема 12

Доказването е продължаващ процес, който има за цел придобиването на безспорните (доказаните) свойства на спорните факти.

Съдебното доказване е път, регламентиран от нормите на гражданското процесуално право от вероятни присъди до истинско знание, което осигурява издаването на законосъобразни и обосновани съдебни решения.

По същество самата дейност по непосредствено установяване на действителните обстоятелства по делото, за правилното му разглеждане и решаване, е съдебно доказателство.

Правното регулиране на съдебните доказателства има за цел да гарантира на заинтересованите страни, че съдът, когато разглежда и решава конкретен случай, ще получи определени знания, които съответстват на действителността, което ще му позволи да установи истината по делото. От своя страна съдът, извършвайки познавателна дейност, трябва да действа в рамките на процесуалното законодателство.

Правната уредба на съдебните доказателства е залегнала в гл. 6 Граждански процесуален кодекс на Руската федерация. Трябва обаче да се помни, че много въпроси все още остават нерешени, от дискусионен характер. По този начин законът не дава понятието доказателство, не определя конкретния състав на субектите на съдебното доказване, структурата на доказването и предмета на доказване.

Доказателството е дейност, която създава предпоставки за убеждаване на съда в достоверността на фактите, които са основание за исканията или възраженията на страните. След като анализирахме съществуващите в правната литература гледни точки относно съдебното доказване и нормите на действащия Граждански процесуален кодекс на Руската федерация, регулиращи този процес, препоръчително е условно да се отделят няколко етапа илиетапи на доказване.

1. При подаване на искова молба до съда съглЧаст 2 чл. 131 от Гражданския процесуален кодекс на Руската федерация

е необходимо да се посочат обстоятелствата, на които се основават исковете и доказателствата в тяхна подкрепа, а съобразно чл. 132 Граждански процесуален кодекс към исковата молба прилага документи, потвърждаващи обстоятелствата, на които се основават исковете.

Така, в съответствие с процесуалния закон, при подаване на искова молба до съда е необходимо да се посочат обстоятелствата и да се представят наличните доказателства, които ги разкриват и обосновават заявените изисквания.

2. Съобразяване с принципа на състезателност на страните, след предявяване на иска

3. След приключване на процеса по събиране на доказателства те се фиксират процесуално, т.е. фиксация и изследване. Проверката на доказателствата е прякото възприемане и изследване от съда на информация за фактите, които са от значение за делото, с помощта на предвидените от закона доказателствени средства.

4. Проучването на доказателствата завършва с тяхната оценка, която е в пряката компетентност на съда, която определя относимостта, допустимостта, достоверността и достатъчността на доказателствата за правилното решаване на делото по същество.

Трябва да се отбележи, че изброените етапи на съдебното доказване са тясно свързани помежду си и се състоят от процесуални действия, предвидени от закона, насочени към установяване на фактическите обстоятелства по делото.

По този начин съдебното доказване може да се характеризира като дейност по установяване на истинските обстоятелства с помощта на съдебни доказателства, за да се вземе в крайна сметка легитимно и разумно решение.

Целта на страните в процеса на доказване е да убедят съда в правомерността на своите искания и възражения, както и да опровергаят доводите на противната страна. Задачата на самия съдсе свежда до правилното, своевременно разглеждане и решаване на гражданско дело чрез постигане на достоверно знание за действителните обстоятелства по делото в резултат на процеса и точното прилагане на материалния закон към установените обстоятелства в съдебното решение.

Предметът на доказване (thema probandum) е това, което подлежи на доказване в гражданското производство (например събития, действия, сделки, договори, раждане, смърт и др.), т.е. юридически факти и обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на делото по същество.

Съдебните доказателства и процесът на доказване по същество са насочени към установяване на различни по своето материалноправно и процесуално значение факти. Съставът на фактите за всеки случай е различен. Предметът на доказване включва преди всичко юридическите факти, посочени от ищеца в подкрепа на исковете и от ответника в подкрепа на възраженията по тях. В същото време съдът не трябва да изследва факти, които нямат правно значение.

Предмет на доказване може да бъде:

- факти - основанието на иска;

- факти - основанията за възражение срещу иска;

- факти - основание за самостоятелни искания на трето лице;

- факти - основания за възражения по самостоятелни искания на трето лице;

- факти - основания за обратен иск;

- факти - основания за възражения по обратния иск.

Трябва да се има предвид, че в гражданския процес имафакти, които не могат да бъдат доказани. Съгласно чл. 61 от ГПК не подлежат на доказване два вида факти:

1) Факти, признати от съда за общоизвестни

2) Предубедени факти.

Необходимо е също да се помни, чепризнаването от страната на обстоятелствата, на които другиятстраната основава своите искания или възражения, освобождава последната от необходимостта да доказва допълнително тези обстоятелства. Самопризнанието се отразява в протокола от съдебното заседание. Направеното в писменото становище самопризнание се прилага към делото.

Ако съдът има основание да смята, че самопризнанието е направено с цел да се прикрият действителните обстоятелства по делото или под въздействието на измама, насилие, заплаха, честно заблуждение, съдът не приема самопризнанието, за което се произнася с определение. В този случай тези обстоятелства подлежат на доказване на общо основание (чл. 68 от Гражданския процесуален кодекс).

В съответствие с чл. 55 от Гражданския процесуален кодексдоказателствата по делото са сведения за фактите, получени по предвидения от закона начин, въз основа на които съдът установява наличието или липсата на обстоятелства, обосноваващи исканията и възраженията на страните, както и други обстоятелства, които са от значение за правилното разглеждане и решаване на делото.

Според характера на връзката между съдържанието на доказателството и доказвания факт, доказателствата се делят на преки и косвени.

Според процеса на формиране на информация за фактите доказателствата се делят на изходни и производни.

Изходни (първоизточници) са доказателства, които са се образували в резултат на прякото въздействие на желания факт върху носителя на информация.

Според източника, от който са получени доказателствата, те се делят на лични и веществени.

Лични - доказателства, получени от физически лица (обяснения на страни и трети лица, показания на свидетели, експертни заключения).

С.В. Курилев, класифицирайки доказателствата според техния източник, в допълнение към личните и веществените доказателства, отдели трети подвид - смесени доказателства. ДА СЕсмесени доказателства, той приписва заключението на експерта (експертите), фактите на идентификацията, резултатите от следствения експеримент. Авторът обосновава своята гледна точка с факта, че процесът на формиране на смесени доказателства се състои от две части и информацията за фактите се извлича от два източника - лични и веществени. Например, експерт, изучавайки веществени доказателства, трансформира доказателствата, получени от този източник, и се превръща в източник на доказателства - заключенията на експерта[20].

Лицата и нещата (обектите на материалния свят) действат като носители на информация за факти, ако информацията е фиксирана и съхранявана върху тях по различни начини, т.е. източници на доказателства.

Изглежда методът за фиксиране и запазване на фактическите данни (информация) в източниците трябва да се разглежда като основа за разделяне на доказателствените средства. Според М.К. Треушников, ако информацията за факти идва от човек и се внася в съда от лице, тогава има лични доказателства. Ако обаче информацията за факти е "мъртва" върху обекти от неживата природа, неща - това е съществено доказателство. Личните доказателствени средства следва да включват обяснения на страните, трети лица, свидетелски показания и заключения на вещи лица, а субективните доказателствени средства – писмени и веществени доказателства[21].

Особено внимание следва да се обърне на разпоредбите на чл. 56 от Гражданския процесуален кодекс, уреждащ задължението или доказателствената тежест. По този начин всяка страна трябва да докаже обстоятелствата, на които се позовава като основание за своите искове и възражения, освен ако федералният закон не предвижда друго.

Редица закони съдържат изключения от общото правило, продиктувани от интересите за защита на правата на страна, поставена в по-тежки условия на доказване,прехвърляне на задължението за доказване или опровергаване на даден факт не на страната, която го твърди, а на противоположната страна (презумпция).Презумпцията е предположение за съществуването на факт или неговата липса до доказване на противното. В процедурния контекст презумпциите се наричат ​​частни правила за разпределяне на задълженията за доказване.

Най-голям брой презумпции се съдържат в нормите на гражданското право и най-често срещаните са: 1) презумпцията за виновност на причинителя на вредата; 2) презумпцията за вина на лице, което не е изпълнило задължение или го е изпълнило неправилно.

Наличието на доказателствени презумпции не променя смисъла на правилата за разпределение на задълженията за доказване, които се основават на диспозитивно и състезателно начало. Това решение е отразено в закона, по-специално в част 1 на чл. 68 от Гражданския процесуален кодекс: „... ако една страна задържи доказателствата, които притежава, и не ги представи на съда, съдът има право да обоснове изводите си с обяснения на другата страна.“

Обемът на доказателствата по делото се определя, като се вземат предвид правилата за относимост и допустимост на доказателствата.

Релевантността на доказателството е неговото свойство, което показва връзка с предмета на доказване, способността на доказателството да установява търсените обстоятелства по делото (член 59 от Гражданския процесуален кодекс).

Водейки се от правилата за релевантност, съдът, първо, определя относимостта към делото на фактите, за чието установяване са ангажирани доказателства, и, второ, решава дали тези доказателства могат да потвърдят или опровергаят фактите, които са от значение за делото.

Допустимостта на доказателствата е свойство, състоящо се в изискванията за използване само на посочените в закона доказателствени средства и само по предвидения от закона начин. Споредот чл. 60 от Гражданския процесуален кодекс обстоятелствата по делото, които в съответствие със закона трябва да бъдат потвърдени с определени доказателствени средства, не могат да бъдат потвърдени с други доказателства. Такива специфични ограничения се въвеждат от материалния закон. Така например чл. 162 от Гражданския кодекс въвежда ограничения за използването на свидетелски показания. Ако по време на сделката е нарушена проста писмена форма, тогава в случай на спор страните нямат право да се позовават на свидетелски показания.

Правилната преценка на доказателствата от съда е от първостепенно значение за постановяване на законосъобразно и мотивирано решение.

Оценката на доказателствата има вътрешна (логическа) и външна (правна) страна[22].

Логическата страна на оценката на доказателствата се състои в това, че в хода на целия ход на съдебното доказване съдът, лицата, участващи в делото, и други субекти на доказване извършват логически операции за анализ на доказателствата, тяхната относимост и допустимост към делото, комбинират наличната информация за фактите в единна система от събрани доказателства и опровергават първоначално изградените версии.

Правната страна на оценката на доказателствата се изразява в следното: логически операции се извършват от субекти на граждански процесуални отношения; на изследване подлежат само фактически данни, получени по предвидения от закона начин от пряко възприетите от съда доказателствени средства; целта на оценката не е произволна, а определена от закона; резултатите от оценката винаги се изразяват обективно в извършеното процесуално (правно) действие.

Такива действия, които отразяват резултатите от оценката, включват искането на допълнителни доказателства, искането на заинтересованите страни за включване на нови доказателства, отказът да се поискаи изследване на доказателства, отразяващи резултатите от преценката в мотивната част на решението, където съдът трябва да посочи доказателствата, на които се основават заключенията на съда, и аргументите, въз основа на които съдът отхвърля определени доказателства[23].

Оценяването нанадеждността на доказателства означава да се определи съответствието на получената информация за фактите с действителността.

Оценката на доказателствата по отношение на тяхнатадостатъчност означава, че съдът, въз основа на наличните по делото доказателства, може да направи едно категорично заключение относно обстоятелствата по делото. За тази цел съдът трябва да отстрани противоречията между доказателствата, да отстрани съмненията относно истинността на заключението, получено от доказателствената информация.

Такаоценката на доказателствата се основава на логически закони и при условията, установени от правните норми, умствената дейност на всички субекти на съдебното доказване за определяне на уместността, допустимостта, надеждността, достатъчността и взаимовръзката на доказателствата.

Резултатите от оценката на доказателствата от съда трябва да бъдат отразени в мотивите на решението, в които съдът е длъжен да посочи причините, поради които някои доказателства се приемат като средство за обосноваване на заключенията на съда, други доказателства се отхвърлят от съда, както и основанията, на които едно доказателство се дава предимство пред други (член 67 от Гражданския процесуален кодекс).