ВИНДЕЛБАНД, В
Социониката - наука или изкуство?
ВИНДЕЛБАНД
ВИНДЕЛБАНД (Windelband) Вилхелм (1848-1915) - немски философ, един от класиците на историко-философската наука, основател и виден представител на баденската школа на неокантианството.
Преподава философия в университетите в Лайпциг (1870-1876), Цюрих (1876), Фрайбург (1877-1882), Страсбург (1882-1903), Хайделберг (1903-1915). Основните му трудове са „История на древната философия“ (1888), „История на новата философия“ (в два тома, 1878–1880), „За свободната воля“ (1904), „Философията в германския духовен живот на 19 век“ (1909) и др. „Обратно към Кант“, като по този начин поставя началото на едно от основните течения в западноевропейската философия от последната третина на 19 век. - началото на 20 век.
> Тогава какво остава от старата всеобхватна наука, коя област от реалността остава за нейния дял? Отхвърляйки традиционната идея за философията като наука за най-общите закони на тази реалност, В. посочи коренно различен път и нов предмет, дължащ се на самия ход на развитието на културата. Културният проблем поставя основата на движение, чийто лозунг беше "преоценката на всички ценности", което означава, че философията може да продължи да съществува, според В., само като учение за "общите ценности". Философията, според В., "вече няма да се намесва в работата на отделните науки. Тя не е толкова амбициозна, че да се стреми към знанието на това, което вече са научили, и не намира удоволствие в компилирането, за да тъче най-общите заключения на отделните науки от най-общите заключения.строителство. Тя има своя собствена област и своя собствена задача в онези универсално валидни ценности, които формират общия план на всички функции на културата и основата на всяко индивидуално прилагане на ценности. "Следвайки духа на разграничението на Кант между теоретичен и практически разум, В. противопоставя философията като чисто нормативна доктрина, основана на ценностни преценки и знанието за това, което се дължи, на експерименталните науки, основани на теоретични преценки и емпирични данни за реалността ( като същество) Самите ценности на В. са много близки по смисъла си до априорните форми или норми на Кант, които са трансцендентални по природа и са надвременни, неисторически и универсално валидни принципи, които ръководят и по този начин разграничават човешката дейност от процесите, протичащи в природата.
Ценностите (истина, доброта, красота, святост) са това, с което са изградени както обективният свят на научното познание, така и културата и с тяхна помощ човек може да мисли правилно. Те обаче не съществуват като някакви самостоятелни обекти и възникват не когато се осмислят, а когато се тълкува значението им, следователно те "означават". Субективно те се възприемат като безусловен дълг, изживян с аподиктична очевидност.
V. провъзгласява проблема за разделянето на света на съществуването (природата) и правилния свят (ценностите) като неразрешим проблем на философията, "свещена тайна", т.к. последният, според него, не е в състояние да намери универсален начин за познаване на двата свята. Отчасти тази задача се решава от религията, която обединява тези противоположности в един Бог, но тя не може напълно да преодолее тази фундаментална двойственост, т.к. не може да обясни защо наред с ценностите има обекти, които са безразлични по отношение на тях.Дуализмът на реалността и стойността става, според В., необходимо условие за човешката дейност, чиято цел е да олицетворява последната. Голямо място в работата на В. заема и проблемът за метода, или по-точно, проблемът за спецификата на метода на историческата наука, който е процесът на разбиране и въплъщаване на трансцендентални ценности. Решаващ в разграничаването на "науките за природата" и "науките за духа" (по терминологията на Дилтай) В. счита разликата в метода. Ако методът на естествената наука е насочен главно към разкриване на общи закони, то в историческото познание акцентът е върху описанието изключително на отделни явления. Първият метод се нарича В. "номотетичен", вторият - "идиографски". По принцип един и същ предмет може да бъде изследван и с двата метода, но в номотетичните науки законовият метод е приоритетен; тайните на историческото битие, отличаващо се със своята индивидуална уникалност, единичност, са разбираеми с помощта на идиографския метод, т.к. общите закони по принцип са несъизмерими с едно конкретно съществуване. Тук винаги има нещо принципно неизразимо в общи термини и възприемано от човека като "индивидуална свобода"; оттук и несводимостта на тези два метода към някаква обща основа. Значителен е приносът на В. в историческата и философската наука. Неговите "История на древната философия" и "История на новата философия" запазват своята стойност и до днес поради оригиналността и продуктивността на изразените в тях методологически принципи на историческото и философско познание, а също и поради съдържащия се в тях обширен исторически материал; те не само разшириха разбирането на историческия и философски процес, но също така допринесоха за разбирането на текущото културно състояние на обществото. (Вижте също Баденската школа на неокантианството.)