Време за убиване
Награда Fanfic „Време за убиване“
История за момиче, което внезапно попада в Creepypasta с най-добрия си приятел, но след известно време напуска за доброто на приятелите си. И когато се върна година по-късно, тя разкри тайната на един човек, на когото вярваше и се надяваше, че ще я разбере, но не бива да възлагате надежди на другите. Сега тя ще трябва да напусне отново, но ако се върне, всичките й близки ще бъдат екзекутирани. Да, и приятели. Опитват се да я убият. Какво става тук?! Ето какво трябва да разбере Джесика!
Надявам се работата ми с:
Все още те чакам. (Хелоуин част 2)
„Как попаднах тук? Защо стигнах до тук? Последното нещо, което си спомням е... Това..."
Ръцете на вируса ме стиснаха в прегръдка... Дъхът му изгори кожата ми, карайки тялото ми да настръхвам. Той се наведе малко по-ниско до ухото ми и тихо прошепна...
Защо ... От тези думи сърцето спира и кръвта се излива по бузите? В края на краищата аз... не го харесвам.
— Джесика! Събудете се! — каза глас в главата му. Това е... Познат глас... Акира?
Едва отворих очи… Къде сме? Стълбите... Подът е толкова студен. Да не съм се върнал?
- Р-момчета? - Станах малко. Цветовете се разбъркваха пред очите ми, създавайки бъркотия. Главата ми се завъртя и пак паднах... Очите ми започнаха да се затварят сами... —Спри, не заспивай! — прозвуча глас. Чувствах се сякаш падам нанякъде, умът ми летеше, но тялото ми оставаше на мястото си... Изведнъж повръщането дойде в устата ми... Закашлях се, но с всяко вдишване дробовете ми се раздираха от болка... Капки кръв падаха върху бетонните плочи...
— Джесика! - някой ме разтърсва за раменете... - Джесика! Глава... Глава боли... —Отвори очи! Очите ми се отвориха рязко. Огледах се. Отново тунели... — Ммм...Къде се намираме? Станах и се облегнах на стената. - И какво се е случило? Не помня... Краката ми се огънаха леко, но Скай ме хвана, когато паднах. —Бъдете търпеливи още малко… Почти се измъкнахме…— Затворих очи, гласът на момчето ме приспи, което ме накара да заспя… „Докато вървяхме през тунелите, се натъкнахме на пукнатина в пространството… Това са пасажи, които са пряко свързани с обикновения свят и света на Хелоуин. И душата ти започна да се засмуква в портала. Успях да те измъкна, но ти не се събуди дълго време и се притесних... М? Сивите очи ме погледнаха и се усмихнаха. "Заспах..."
Вдигнал крехкото тяло на момичето, заекът в образа на мъж продължил пътя си. —Джесика…—Скай говореше тихо, за да не събуди спящия си спътник………Как можа да се върнеш отново при нас?…
Песен: JubyPhonic — Summertime Record [Piano Medley] (английски кавър)
- Бееее! Тъмнокосото момиче говореше провлачено. — Питърсън! - извика брюнетката. Очите на русото момче се разшириха. Сините му очи блестяха на лятната светлина. Зелената трева беше мека и хладна. А сянката, хвърляна от ябълковото дърво, не позволяваше на слънцето да проникне между клоните. — Ха-ха! Спри да спиш! И тогава целият живот ще мине! Сънлива Соня! - младата Джесика се заигра с косата на момчето. — И колко време смяташ да останеш? Бен се усмихна. — Стига ми от тая работа, — отново се изтегна на тревата, момчето затвори очи. - И така зимата на село се оказа студена, но тук слънцето грее. Защо не си вземете почивка?! Момичето въздъхна. — Все същият Бен… — каза тя с усмивка, поставяйки кошница с горски плодове на земята. Джес отново погледна приятеля си. Изтъркани уши, кафяв панталон до коленете със скъсан един крачол и бяла туника. Коса руса и разчорлена, очи с цвят на море, драскотинакоято получи в бой по бузата и снежнобяла усмивка. Момчето гледа въпросително приятелката си, пляскайки с големите си сини очи, легнало по гръб. Между тях настъпи пауза и лекият ветрец разроши дългата коса на момичето. Блондинът погледна към ябълковото дърво, чиито клони го приютяваха от летните жеги. —Мислите ли, че ябълките ще бъдат сладки или кисели тази година? Той протегна ръка пред себе си. „Иска ми се да бяха сладки... — Ха. Ако не ги ядете докато са още зелени, определено ще са сладки! Джесика се засмя и седна до приятеля си. „Но вярно е, отдавна не е имало сладки ябълки... В село Принкълс, там живееха тези деца. Тихо и спокойно село изпълнено с топлина. Рано сутрин винаги можете да чуете сутрешното ревене на петлета, а следобед кудкудането на кокошките и писукането на малки пухкави пиленца. Кравите, обикалящи по хълмовете, пасат трева и пият вода от малка река в подножието на хълма. —Бен…” внезапно отвърна момичето, гледайки как вълните на синьото море се изливат към брега в далечината. „Родителите ми… Искат да ме заведат в града. Момчето започна. —Ами ние?! Дадохме обещание!
Преди около пет години две малки си обещаха нещо. Стискайки малки палци, те обещаха, че нищо няма да разруши приятелството им и че всеки със сигурност ще защитава другия, въпреки силните гръмотевични бури и лошото време. И никакви беди няма да ги разделят!
В главата на Джесика веднага блесна детска усмивка на приятел. Устните веднага се разтегнаха в усмивка.
— Няма да наруша обещанието си — прошепна тя. Блондинът погледна момичето в очакване. Отново стискаха малки палци. „Няма да наруша обещанието си. Веднага щом навърша осемнадесет, ще се върна. И ще отворим цветарски магазин, за какъвто мечтаехме като деца. Обещавате? Момичето се приближи до лицето на своя приятел и челата имдокоснато.
Пълнолуние... Студеният вятър на есента прорязва всички до костите, от които всички вече биха треперели и настръхнали, но не и онази черна сянка в пелерина. Тъмен силует, чието лице е скрито от качулка. И се виждат само краищата на русата коса, с изключение на сивото наметало, което стига до пода. Тревата пожълтя и започна да гние, морето в далечината беше изоставено с боклуци. Тъмна фигура стои близо до мъртво ябълково дърво. В душата ми има копнеж и горчивина... И толкова боли... Почти изсъхнало цвете още виси на изкривен клон на дърво... Чиито листенца вече са загубили предишния си снежнобял цвят... Ръката на тъмна сянка внимателно и леко трепереща докосва цветето. Цветето, чийто живот вече изтича, започва да се разпръсква на песъчинки, които вятърът издухва ... Човекът се опитва да ги хване, но всичките му опити са равни. Коленичил и хванал се за главата, той мълчи... Все пак последните късчета спомен се разпаднаха пред очите му... - Колко болезнено... - тихо казва той. „В края на краищата минаха толкова много години ... И аз все още ... Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми, оставяйки мокри следи върху сухата трева. —Осемстотин години минаха... А аз все още... Още чакам...
Всички обещания не са толкова силни, колкото изглеждат на пръв поглед... Но онези, които наистина са предадени с цялото си сърце... Те могат да чакат вечно... Но дупките, оставени в сърцата им от чакането, вече не могат да бъдат поправени...