Върколак от блатата - Робърт Лорънс Стайн - страница 1 - четене онлайн
Робърт Лорънс Стайн
Блатен върколак
Преместихме се във Флорида точно навреме за коледните празници. И седмица по-късно чух воя за първи път в блатата.
Оттогава този зловещ звук се повтаря всяка вечер. Събудих се и не можах да заспя дълго време и седнах на леглото, задържайки дъха си и обвивайки ръце около себе си, за да спра да треперя.
Пълната луна беше бяла в прозореца, като кръг, засенчен с бял тебешир на фона на черното нощно небе. Гледах луната и слушах напрегнато...
И той се опита да разбере какво животно издава този ужасен вой?
И въпреки това не можах да определя разстоянието. Впечатлението беше такова, че воят се чува точно под прозореца ми.
Стана по-силно, после по-тихо. Като полицейска сирена. И това не беше тъжен вой. Не. Прозвуча като заплаха.
За мен това прозвуча като предупреждение. Стойте далеч от тези блата. Вие сте непознат тук.
Но нека се оправим.
Когато за първи път се преместихме в новия ни дом във Флорида, много ми се искаше да проуча района. Тук има какво да се види. Нашето село е разположено в пустош, а къщата е почти върху блатата. Първите дни не правех нищо, освен да стоя в задния двор и да гледам блатата през бинокъл. Баща ми ми даде бинокъл. За рожден ден. Когато станах на дванайсет.
И така, погледнах блатата. Там растяха дървета с тънки бели стволове. Техните широки плоски листа се припокриват и резултатът е такъв зелен покрив, който практически не пропуска слънчева светлина. Следователно блатата винаги бяха на сянка. Отдалеч сянката изглеждаше синя.
Зад мен елени тръснаха тревожно. Татко ги държеше в падок, покрит с телена мрежа. Чух ги да газят пясъка и да си търкат рогатаотносно стените на заграждението.
Писна ми да гледам блата. Свалих бинокъла и го насочих към елените. Всъщност заради тях се преместихме тук във Флорида.
Баща ми, Майкъл Тъкър, е учен-биолог. Работи в Университета на Върмонт в Бърлингтън. А това, можете да ми повярвате, съвсем не е близо до блатата на Флорида.
Татко наскоро отиде в Южна Америка и върна шест елена. Те се наричат barasinga, или блатен елен, и не приличат на обикновени елени. Е, изобщо не са като Бамби. Козината им е червена, а не кафява. И копитата са много големи. И имат неща като ремъци по тях. Вероятно за да им е по-удобно да ходят по мокра блатиста почва.
Татко иска да види дали тези елени от Южна Америка могат да се установят във Флорида. Той ще прикачи малък радиопредавател към всеки и ще ги пусне в блатата. По желание. Те ще живеят, живеят и татко ще ги изучава в това, което се нарича диво.
Когато татко ни каза, че се местим във Флорида заради онези блатни елени, всички се стреснахме. Не искахме да напускаме Бърлингтън.
Сестра ми Емили плака с дни. Сега е на шестнайсет и не искаше да напусне старото си училище в последната година. И аз не бях доволен. Не исках да оставя приятелите си.
Майка ми също се възпротиви в началото. Но баща й бързо я спечели на своя страна. Майка ми също е биолог. Тя и баща й работят заедно по различни научни проекти. Така в крайна сметка тя подкрепи идеята му с елени и движение.
И тогава те вече бяха насадили нас двамата с Емили. Опитаха се да ни убедят, че такъв шанс се пада веднъж в живота. Че би било глупаво да седите цял живот на едно място и да не виждате нищо друго. Още повече, че определено ще ни хареса във Флорида. И ние сме още много времеНека си припомним това вълнуващо приключение.
Накратко, преместихме се.
Заселихме се в пустошта. В малка бяла къщурка на самия край на блатото. Наистина беше краят на света. До най-близкия град можеше да се стигне само с кола. Освен нашата вила имаше още пет-шест къщички. Бели и малки като нашите. В задния двор татко построи кошара за елени. Така сред жителите на селото станахме известни като собственици на шест неразбираеми копитни звяра. Жаркото слънце на Флорида пекеше безмилостно от сутрин до вечер. И точно зад задния ни двор - за щастие, той беше със значителни размери - се простираха безкрайни скучни блата.
Омръзна ми да гледам елените и пак насочих бинокъла към блатата.
- О - дори изкрещях от изненада, когато две черни очи се втренчиха в мен от бинокъл. Свалих бинокъла и просто гледах блатата, примижавайки на яркото слънце. Покрай самия ръб на блатото се разхождаше голяма бяла птица с дълги и тънки крака.
„Това е кран“, каза Емили зад мен.
Птицата се обърна и се отправи към дълбините на блатата.
— Да го последваме — предложих аз. Емили нацупи устни. Откакто се преместихме тук, това полуядосано, полуобидено изражение не слизаше от лицето й.
- Хайде. Хайде да отидем до. Дръпнах я за ръката. — Чудя се какво става в блатата. Крайно време беше да тръгнем да изследваме.
Тя поклати глава.
Най-близката поща беше в съседен град, до който, както казах, се стигаше само с кола. Затова пощата ни носеше два пъти седмично. Междувременно Емили не правеше нищо, освен да чакаше писма.
Очакваш ли писмо от Мартин? Любовна бележка? Усмихнах се. Емили ме ядосва, когато азДразня я с Мартин. Мартин е гаджето й от Бърлингтън. И разбира се, опитвам се да я закача при първа възможност.
- Може би. Емили протегна ръка и разроши косата ми. Тя знаеше, че мразя косата ми да е разрошена.
„Моля те, Емили“, помолих аз. - Да тръгваме. Няма да стигнем далеч.
„Емили, иди да се разходиш с Грейди“, намеси се гласът на баща ми в разговора.
Дори не забелязахме кога татко влезе в падока. Той държеше в ръцете си голяма книга за прелистване и ходеше от елен на елен, правейки си бележки там.
„Иди на разходка“, повтори той, обръщайки се към Емили. „Все още нямаш какво да правиш.
- Но, татко... - Емили, ако иска, може да съжали всеки.
Но този път татко не успя.
„Разходете се с брат си, Емили“, повтори той със сила. „Освен това е много интересно. И със сигурност по-вълнуващо от стоенето на топло и споровете.
Емили отново намести тъмните си очила. Те непрекъснато се изплъзваха от носа й.
- Класа! извиках аз. Просто бях във възторг от кученце. Никога през живота си не съм бил в истинско блато. - Хайде да отидем до! Хванах сестра си за ръката и я повлечех.
Емили направи кисела физиономия и неохотно се затътри след мен.
„Имам лошо предчувствие за това“, промърмори тя.
- Какво може да ни се случи? – махнах с ръка и почти хукнах към блатата под сянката на ниски възлести палми.