Артьом Булгаков
(Нижни Новгород; лауреат на Общобългарския фестивал на детско-юношеското литературно творчество „Вълшебна линия – 2010”: главната награда „За многостранност на таланта”)
Коледна приказка "Cranky Girl"
В един град живееше съвсем обикновено момиче. Две пигтейли, два лъка, две сини очи и един любопитен нос. Всичко щеше да е наред, но това момиче беше много грубо и палаво. От апартамента им постоянно се чуваха плач, крясъци и псувни – толкова капризно беше това момиче, когато искаше нещо ненужно. Мама и татко напразно засрамиха дъщеря си. Сърцето й беше непревземаемо студено, като малко речно камъче, а хубавите й уши изобщо не чуваха милите й думи. А извън прозореца тихо валеше сняг. Дърветата стояха важни, грижливо увити от лютия зимен вятър в скъпи снежнобели кожени палта. Изглеждаше, че истинска приказка се разхожда някъде близо до хората. И това изобщо не е изненадващо - в края на краищата Коледа идваше ... Предишната вечер майка разказа на дъщеря си много красива, мила история за това колко лесно е да подариш Коледа на тези, които по различни причини нямат възможност да организират този вълшебен празник за себе си. И че подаръци под пухкави смърчови лапи намират само онези, в чието сърце живее любовта. Но капризното момиче само се засмя. В крайна сметка тя беше абсолютно сигурна, че подаръците под елхата се появяват единствено по нейно желание и на банковата карта на майка й. И тя нямаше представа, че съвсем близо, зад прозореца, я наблюдава коледен ангел. Обикновено беше много радостен, когато всички около него бяха щастливи. Но днес Ангелът се оказа случаен свидетел на кавга. И много му беше мъчно и за мама, и за татко, но най-много му беше мъчно за капризното момиче. Толкова е тъжно и самотно за някой, който е забравил как да обичаи вярвайте в доброто. Ангел се вмъкна в стаята незабелязано и се наведе над спящото момиче. Дори в съня си красивите устни не се усмихваха и упоритата гримаса не слизаше от милото детско лице. Ангелът духна леко в лицето на момичето и внимателно и нежно докосна ръчичката. Момичето се събуди: - Кой си ти? — попита тя делово. - Аз съм коледен ангел - нежно се усмихна нощният гост. - Ето още! – момичето капризно изду алените си устни. Вие сте актьор от развлекателна агенция. И колко ти платиха за този маскарад? Ангелът нежно, но твърдо я хвана за ръката. Момичето, както винаги, искаше да отвори уста и да каже гадни неща, когато изведнъж стените на стаята започнаха да се топят. Златен блясък изпълни всичко наоколо и те полетяха. Някъде далече долу имаше позната улица, позната жълта къща с яркозелен покрив, уютен двор със скърцаща люлка. - Къде отиваме? – попита уплашено момиченцето. - Не се страхувайте! Просто погледни. - Ангелът се усмихна нежно и на момичето се стори, че става много по-топло и страхът се оттегля, а някъде вътре сребърни камбанки говореха силно. Внезапно те започнаха да се спускат бързо ... И сега вече са в средата на претъпкана шумна улица. Хората забързано се занимаваха с работата си, без да обръщат внимание на странната двойка - малко разрошено момиче в синя пижама и красив рус младеж с крила зад гърба. - Те не могат да ни видят! — успокои я Ангел. - Виж! Момичето погледна накъде сочеше ангелът. Възрастна жена в сиво драпирано палто с пухкава яка се подхлъзна неудобно ... Ярките портокали се изтърколиха от падналата торба и, весело подскачайки върху утъпкания сняг, се търкаляха в различни посоки. Двете момичета, които вървяха отзад, веднага се притекоха на помощ. Докато онзипо-голямата помогна да стане и да изчисти снега от палтото си, по-малката береше палавите портокали. Жената се усмихна одобрително, погали нежно малките помощници и им подаде ароматен портокалов плод. Момичетата се засмяха весело и, като благодариха за почерпката, забързаха по работата си, хапвайки почерпка в движение. Капризното момиче си помисли, че никога не е опитвало толкова вкусни портокали. И това изобщо не беше в разнообразието от плодове, не в цената им, а в особеното усещане, с което бяха поднесени. - Никой не би ми се усмихнал така, - горчиво си помисли капризното момиче ... Но тогава те отново бяха завихрени от сребрист вихър и сега вече стоят на малък уютен балкон. Зад стъклото има ярко осветена просторна стая. В него пищна зелена коледна елха блести с много разноцветни светлини, огромни коледни топки блестят, пухкави космати гирлянди се люлеят. Наоколо има много деца. Лицата им греят в радостни усмивки. Наблизо има няколко възрастни. Сред тях са и строен, стегнат военен, и пълна, усмихната жена в строга сива рокля, и напълно побеляла малка старица в бял шарен шал и много други хора, които са напълно различни един от друг. - Къде сме? – нетърпеливо дърпайки Ангел за ръкава, попита момичето. - Това е сиропиталище. - И кои са тези хора? За какво са тук? - Просто хора... Е, например, тази възрастна жена, въпреки малката си пенсия и лошото си здраве, всяка седмица пече вкусни пайове с ябълки у дома и ги носи в дома за сираци. Плете и топли меки чорапи за местните деца и ги подарява. - Какво, държавата не храни ли и облича изоставени деца? - Разбира се, облича и храни, само сега... - Ангелът замълча, явно подбирайки точната дума... Но момичето ги изпревари: - То не ги харесва. Сълза блесна в очите на Ангел... - Аз неискаше... – капризната девойка виновно сведе глава... - Какво правиш! Ангелът нежно притисна момичето към себе си. - Щастлив съм. Сърцето ви се учи да вижда, чува и чувства отново. Радостта от Коледа ще прогони тъмнината от душата ти и ще ти даде надежда... И сега е време за нас. Хвани ме за ръка! След малко момичето отвори очи: стоеше в стаята си. Мека нежна светлина обгръщаше стройната крилата фигура. - Ще се срещнем ли отново? – попита момичето. - Разбира се, винаги ще живея в сърцето ти. Живеех там, но ти не искаше да ме забележиш, не ми позволи да ти помогна. - Ще се оправя, със сигурност ще се оправя, само не ме оставяй! Бях толкова самотен без теб! — помоли се момичето. Ангелът я прегърна за последен път, момичето побърза да отговори на прегръдките на нов приятел, но ръцете й усетиха само празнота ... И на сутринта Коледа дойде! Момичето отвори очи и припряно крачейки боси по коридора, нахлу в спалнята на родителите си. - Весела Коледа! — извика тя весело, докато скачаше на леглото. И, прегръщайки и двамата, тя прошепна: - Поправих се ... Мама погледна изненадано дъщеря си. После нежно, нежно притисна разрошената си главичка и отново с изненада забеляза, че дъщеря й не се опита, както винаги, да се измъкне от прегръдката й, а точно обратното – леко се притисна, сякаш искаше да сподели топлината си. Лицето на майката грейна в светла нежна усмивка и тя сякаш се подмлади. - Можеш да погледнеш под коледната елха - предложи мама. Но момичето едва погледна ярките снопове и изведнъж попита: - Мамо, знаеш ли къде е сиропиталището? Мама беше объркана: - Знам. И защо ви трябва? – Мога ли да дам подаръците си на тези деца? Мама само кимна мълчаливо. А извън прозореца, зад бяла снежна пелена, коледният ангел се въртеше и изпращаше добро на хоратамисли...