Автоцензурата е Пътят към Съзнанието
Разликата между автоцензура и цензура
За разлика от цензурата, автоцензурата е волята на творческата личност, собственото му желание да се съобрази с каноните.
Autocronsura послужи като решаващ фактор при формирането на стила на съветската литература от 1920-1930 г., променяйки почерка на творческите личности, променяйки системата от естетически техники, която е показана в поетичния сборник на Н. С. Тихонов „Търсенето на героя“, произведенията на книгите на В. А. Луговски „Страданието на моите приятели“, Е. Г. Багрицки „Победителите“ от 193 г. 2, 1932 г
Принципът на цензурата като компонент на естетическата концепция е изразен от поета В. В. Маяковски в стихотворението „На висок глас“ от 1928-1930 г.: „Смирих се, застанах на гърлото на собствената си песен“, след което, подкрепяйки идеологията на съветското правителство, той открито заявява на официална среща в началото на 1930 г.: „Това, което ми се казва, е правилно. Но искам да ми кажат.
Автоцензурата в литературата
Автоцензурата като литературно явление води началото си от дълбока древност. В древния период практически не е имало исторически произведения за управлението на римските императори, поради трудностите на цензурата при написването им. В края на 1-ви век историкът и писател Публий Корнелий Тацит (55-120) се заема с разкриването, подробното описание на историята и културата на древния Рим, който ясно възхвалява свободата на литературния текст: „Изключително щастливо време, когато можете да мислите каквото искате и да казвате каквото мислите.“
Автоцензурата често се поддаваше на произведенията на класиците на българската белетристика, в които се засягаше темата за царската власт. Например редът „Приказки за златния петел“ (1835 г.), собственост на А. С. Пушкин „Но с царете е лошо да се караш“ е автоцензуриран и епроменен на: "Но скъпо е да се караш с друг."
По този начинавтоцензурата в литературата е тясно свързана с политическите норми, насочени към съпоставяне на смисъла на произведението с държавните условия.