Катерина Гечмен-Валдек „Младите хора днес живеят с различно темпо и гледат различен филм“, Прага
ПРИЛОЖЕНИЕ: Катерина Гечмен-Валдек (родена Екатерина Урманчеева) е български театрален, музикален и филмов продуцент. Завършил ГИТИС, участвал в 15 филма, продуцент на българските версии на мюзикълите „Метро“, „Парижката Света Богородица“, „Ромео и Жулиета“, филмите „Самоубийци“, „Стани и се бори!“, „Извънземната къща“ и др. Съсобственик е на фирма "Лига Продакшън", занимаваща се с дейности в областта на киното. Владее няколко европейски езика. Омъжена за австрийския гражданин Ернст Гехмен-Валдек, представител на благородническата фамилия на бароните фон Гехмен-Валдек. Въпреки че Катерина е родена в Москва, тя прекарва значителна част от детството си в Прага, където родителите й работят. Тук тя поглъща любов към европейската култура, включително музиката. Очевидно следователно, след като Катерина получи актьорско образование и се изяви като актриса, интересът й се насочи към мюзикъли. Именно тя всъщност откри този популярен жанр за България. Сега Катерина често действа като филмов продуцент.
Катерина, ти си в града, в който практически си израснала. Как се чувствате в Прага, в Чехия?
Наистина съм израснал тук и въпреки моята националност и гордост от моята страна, се чувствам гражданин на света. На първо място, гражданин на Европа, защото през последните 23 години живея реално в Австрия, родината на съпруга ми. А идването в Прага за мен е завръщане у дома.
Вие донесохте в Прага руско-италианската картина „Ставай и се бори“. Това е копродукция. Смятате ли, че копродукционните филми имат големи перспективи?
Моля, разкажете ни повече за картината „Стани и се бори“.
Тази руско-италианска картина разказва флорентинска история, базирана на стара традиция в играта с топка, която е оцеляла и до днес. Тази брутална средновековна игра е смесица от ръгби и бой без правила. Но на фона на екстремни отношения на истински мъже, ние говорим за живота: за днешна Европа, за отношенията между хора и националности, любов, омраза, приятелство и предателство. Във филма участват и няколко български актьори: една от главните роли се изпълнява от Алексей Воробьов. Той стана и директор на монтажа и написа цялата музика за нашия филм, с изключение на една класическа ария, изпълнена от Лучано Павароти. Още преди да излезе на екран, филмът получи множество награди, включително една за най-добър режисьор и три за филмова музика. Бих искал да се надявам, че картината ще бъде пусната в Чехия.
Разбира се, в нашия разговор не можем да не засегнем Алексей Воробьов, чийто продуцент станахте на 17-годишна възраст. Благодарение на вашите усилия той постигна днешния успех?
Когато става дума за такъв талант, на нас като продуценти ни е дадена само ролята на старши ментор, който може да напътства и да дава възможност за учене и развитие. Когато неговият американски възпитател беше попитан как Алексей успя да се възстанови от масивен инсулт от автомобилна катастрофа и да прави това, което прави сега, този 70-годишен ментор на много холивудски звезди, включително Бенисио Дел Торо, отговори: "Не питайте Салиери как функционира Моцарт!"
Имах късмета само да забележа този талант и да дам възможност на Алексей да се развива и учи от малък. Искам да кажа, че талант от такова ниво се появява рядко и дори по-рядко - заедно с такова старание. Вместо да обикаля страната с концерти, както много неговиколеги, той, след като вече започна активно да се снима във филми, отиде да учи в Московското училище за художествен театър, след това продължи обучението си в Америка и сега виждаме резултатите от тази работа.
Но обратно към копродукционните филми. Копродукцията не обещава ли смърт на родното кино?
В никакъв случай. Копродукция и национално кино съществуват паралелно и не могат да се заменят. Създаването на копродукция е възможно само на ниво филмов материал, което е по-широко от местния манталитет. Не можеш да направиш копродукционна комедия, чиито вицове да бъдат разбрани от публиката само на една държава. Затова винаги ще има чисто национално кино, което експлоатира национални теми. Но както има само два вида кино – добро и лошо, така националното и копродукционното кино могат да бъдат както добри, така и лоши. Вярно е, че копродукциите са по-склонни да се превърнат в „добри филми“, защото винаги се правят от международен екип от професионалисти и се обръщат към универсални теми. Тези "позивни" трябва да бъдат разбрани от много култури.
Ако говорим за икономиката на кинопроизводството, то когато правиш български филм, то това е продукт, който достига до 3% от световната аудитория и създавайки копродукционен филм, със сигурност излизаш на по-широк пазар. Ако това е копродукция с американците, това вече са 93% от световния пазар, ако, както в нашия случай, с европейска страна, това са 10-15%. Това означава, че същото количество усилия и пари, инвестирани в копродукция, „достига“ до много по-голям сегмент от аудиторията.
Някои критици на съвременното българско кино смятат, че губим националните филмови традиции и правим филми по холивудски маниер. Като пример те наричат "Севастопол", който също бешепредставен на Дните на българското кино в Прага...
Светът се промени, както и младежите. Тя съществува с друго темпо и гледа друг филм. Ако искаме да снимаме за ново поколение, което се нуждае от проекти, които формират съзнанието, тогава, за да не ги отхвърлят младите хора и да гледат не само Хари Потър, но и филми за Севастопол, тогава филмите трябва да се правят според холивудските стандарти. Такива "позивни" на младите са разбираеми и те ще бъдат готови да усвоят този продукт и да усвоят това, което той носи в себе си.
Съвременното кино, подобно на музиката, не може да бъде консервативно. Това не е опера или балет - жанрове, които дори и да претърпят промени, остават в традиционните рамки. Киното пък трябва да се ръководи от изискванията на днешния ден, иначе няма да получи отклик, няма да бъде разбрано и на практика ще се обезсмисли. Ако искаме популярната култура да бъде с високо качество, тогава способността да се разказва история трябва да се ръководи от съвременните стандарти.
Вече работите ли по нови проекти?
Следващият ни проект е твърд, тежък, арт-хаус проект “Someone's house”, заснет в копродукция с Грузия, Испания и Хърватия. Това е игрален филм за бежанци, които идват във все още топлите къщи на хора, които са били принудени да ги напуснат. Филмът повдига въпроси за етиката и морала, които са дори по-актуални днес, отколкото когато започнахме да правим тази картина.
Когато този сценарий попадна в нашите ръце, веднага разбрахме, че тази история не може да бъде разказана от един ъгъл, локално, от гледна точка на грузинския, българския или украинския народ. Решихме, че трябва да бъде антивоенен филм, история за това, което не може да бъде - не трябва да бъде! - в съвременния свят. За да направим това, ние сме събрали наистина"Олимпийски" актьорски екип. Имаме Бранко Джурич, който се снима във филма за войната в Босна „Ничия земя“, спечелил „Оскар“, имаме грузински, абхазки, арменски, азербайджански, български актьори. Всички наши актьори са представители на всички онези държави, които в 21 век имат историческото и политическото право да разкажат такава история.
Нека подчертая, че филмът е подкрепен от Министерството на културата на България и Министерството на културата на Грузия, а Стани и се бори – от Министерството на културата на Италия и Фондация „Български филм“. А това означава, че е необходимо да се говори на такива теми и този разговор е интересен за публиката. Основното е да се говори на езика на изкуството. Това, според мен, е единственият начин днес да се решават подобни проблеми, възникнали в света. Надяваме се през 2016 г. да пренесем тази картина в Прага.
Водехте ли бизнес преговори в Прага?
Тук работят приятели, представители на американската компания Lake shore Entertainment, които снимат петата част на световния блокбастър Underworld в студио Barrandov и се надяваме тук да има и български проекти, във всеки случай правим всичко за това.
Публикувано в Пражки телеграф № 14/358