Литературни проблеми, посочени в програмите във връзка с изучаването на поезия Ф
F.I. Тютчев много рано проявява склонност към литературна дейност. Неговият ментор S.E. Райх свидетелства, че „към тринадесетата година той вече превежда одите на Хораций със забележителен успех“ [7, 46]. Ранните преводи на Тютчев не са оцелели, но стихотворението „На Нова година 1816“, написано точно „на тринадесетата година“, е достигнало до нас, в което се казва за завършената година:
„За новата 1816 г.“
Вече голямо небесно светило,
Изобилие и светлина, леещи се от високо,
Вписан от годишния кръг е извършен
И в ново поле идва величието! -
И ето! Облечена с блестяща зора,
Пробил белеещия се свод на ефирните страни, Лети с фаталната урна Младият син на Слънцето - Новата година.
Неговият предшественик изчезна от лицето на земята,
И в хода на въртящото се време,
Като капка в морето той се потопи във вечността!
Тази година ще мине! . . Наредбата на небето е свещена. . .
О време! Движещо се огледало на вечността! -
Всичко рухва, пада под ръката ти! . . Скрит е твоят предел и начало От слаби смъртни очи! . .
Епохите се раждат и изчезват отново
Един век се заличава от друг;
Какво може да избяга от гнева на злия Крон?
Какво може да устои пред този страхотен бог?
Пустинният вятър свири из руините на Вавилон!
Животните се размножават там, където Мемфис просперира!
И около руините на Илион
Наоколо се увиха бодливи тръни. И ти, сине на лукса! О, сладострастни смъртни, Твоят живот е безгрижен всред безделие и небрежност Върти се спокойно! . . Но ти забрави, нещастник: всички трябва да видим страхотния бряг на Коцит. Вашето високо достойнство, вашите ласкатели и злато няма да ви спасят от смъртта! Не си ли виждал колко често гърмят огнекрили
Удря ли се в челото на високи скали? . . И пак се осмели да отнемеш с алчната си ръкаежедневен хляб за вдовици и сираци; Да изгониш семейство от родината си е пустота! . . Сляп! пътят на богатството води към гибел! . . Пред вас се отвори подземно жилище! О, жертва на Тартар! О, жертвоприношение Евмениди, Великолепие на твоя блясък, разбойник!
Богините на тези страховити няма да пленяват! . . Там завинаги ще видите изтънчена брадва, висяща на тънка нишка над главата ви; Ще покрие плътта ти, цялата изтощена в язви, Не лилави тъкани - кипящ рояк червеи. Скъсаните си крайници ще сложиш не на легло, Дето твоят приятен мек пух би поласкал блаженството ти, А не - на нажежено талаш, - И вечен вик ще пронизва ушите ти! Но какво? този ужасен домакин! тези кървави сенки Със злобна усмивка се втурват към теб! . . Те приеха смъртта от варварско преследване! От тях и очаквайте награди за варварството! -
Страдай, линее, злодей, ти си жертва на адско отмъщение! - Забравеният ти ковчег е покрит с мравка! - И завинаги с гласа на ласкателството. Слухът за теб замлъкна!
По отношение на броя на античните мотиви, характерни за класицизма, Тютчев е много по-нисък от своите по-възрастни и по-млади съвременници: светът на конвенционалната античност на Батюшков, богатството на античните реминисценции, характерни за някои от стиховете на Пушкин, и изобилието от антологични мотиви, характерни за Майков и Щербина, са му еднакво чужди. Творческият път на Тютчев също е белязан от отклонение от нормите на поетичния език на епохата на класицизма: образите на античната митология в тяхното абстрактно приложение, за обозначаване на общи понятия, се срещат само в ранните му стихове. Започвайки обаче с неизбежната реакция към класицизма, Тютчев стига до философско разбиране на античните образи. В малкото поетично наследство на Тютчев могат да се преброят малко повече от четиридесет стихотворения, съдържащи отговори на античността. Но в различни периоди от живота си, тези отговори, както в съдържанието, така и в тяхната естетикафункциите не са еднакви.
Така например Тютчев нарича Австрия „Ахил, чиято пета е навсякъде“ [19], княз А. М. Горчаков – „Нарцис на собствената си мастилница“ [19]; тук можем да включим и една малко известна епиграма [19]:
За нашия век ние вървим, Както Креуса вървеше по Еней: Да вървим малко - ще отслабнем, Да побавим - изоставаме. (1830)
Чувството на Тютчев за стила на античната поезия се проявява в латинските заглавия и епиграфи на някои от неговите стихотворения. Така например заглавието на известния "Silentium!" (1830) е много подходящ за афористичността на това стихотворение, издържано в стил, напомнящ старогръцките поетични назидателни поговорки - гноми. Хекзаметърът от Авзоний - "Est in arundineis inodulatio imisica ripis", - поставен като епиграф към стихотворението "Пеенето е във вълните на морето" (1855), със своята плавност допълва системата от основни понятия на поетичния текст: "мелодичност", "хармония", "стройност", "Музикант". И накрая, началните думи на една от латинските стилизации на Томас Грей, написани под формата на една сапфична строфа, са поставени като епиграф към стихотворението „Сълзи“ (края на 20-те години). Преди целия текст "O lacrimanim fons!" подготвя читателя за възприемането на основната част от поемата - тържествена ода, която замества спокойна идилична картина на околния свят.
Малко по-късно Тютчев развива известно отношение към античността, което той изразява в стихотворение, адресирано до А. Н. Муравьов, негов състудент в Райч:
Къде сте, о, древни народи! Вашият свят беше храм на всички богове, Вие четете книгата на майката природа ясно без очила! . . (1821)
Ще кажете: ветровита Хеба, Хранейки орела на Зевес, Тя изля гръмотевичен бокал от небето, Смеейки се, на земята. ("Пролетна гръмотевична буря", 1830 г.)
Според запазенитеСпоред версиите на митовете само самият Зевс или неговият орел могат да изпратят мълния на земята.
Този образ на весело младо Хебе несъмнено е свързано със стихотворението на Г. Р. Державин „Хебе. За сватбата на великата княгиня Екатерина Павловна с принц Георги Олденбургски.
Стихотворенията от втората половина на 30-те и 50-те години се характеризират с три философски образа, които се връщат към древните философски системи. Това е вечният, недостъпен свят на боговете: тогава – противоположността на този свят – хаос или бездна като въплъщение на тъмно начало; и божество, разположено в непосредствена близост до света на хората - съдба, съдба. Поетическите разработки на тези образи съставляват онази уникална страна на философската лирика на Тютчев, която винаги е давала повод за приближаване на поета към античния свят по общо настроение, по дух.
В античната литература липсва художествен образ на хаоса и затова хаосът в стихотворенията на Тютчев отново е вид митотворчество, само че с философска конотация. Елементът, заобикалящ земния живот, „неизмеримостта на тъмните вълни” („Както океанът прегръща кълбото земно”, 1830) намира по-нататъшното си развитие в образите на първоначалото – „древен роден хаос” и близкия до него свят на „нощната душа” („За какво виеш, нощен вятър?”, 1836), а след това – „нощен хаос” – вместилище на „смъртни мисли, освободени от сън” („Колко сладко дреме тъмнозелената градина”, 1836).
В няколко стихотворения от различни времена поетът се обръща към темата за връзката между олимпийците и земните поколения. Първо е гостоприемството на небесните:
Бедният скитник е угоден на Зевс, Неговото свято покритие е над него! . . Изгнаник на домашни огнища Той стана гост на добрите богове! . . ("Скитник", 1830 г.)
. той беше призован от вседобрия, Като събеседник на празник. ("Цицерон", 1830 г.)
За да замени този еппростота и възвишеност, напомнящи омировите епизоди на общуването на боговете с хората, идва трагедията на по-късните стихотворения - „Празникът свърши“ и „Два гласа“ (и двете през 1850 г.). В първия от тях, след описанието на празника, изненадващо със своята "древна" конкретност, и след това следното "вечно" описание на шумния нощен град, последните редове все пак потвърждават възможността за известно запознаване на небесните със земния свят:
Горяха чисти звезди, отговарящи на смъртните погледи с непорочни лъчи.
В "Двуглас" боговете са напълно отделени от човешкия свят на тревоги и борба: в първата половина на поемата те са ведри и безразлични, а във втората - завистливи. Това стихотворение, класифицирано от някои изследователи като "мистериозно", съдържа текстово съвпадение с масонския химн на Гьоте "Symbolum", а описанието на благословените богове прилича на отделни редове от "Песен на съдбата" от романа Hölderliga "Hyperion". Последният ред на поемата се дешифрира като темата за титаните, които се борят със Зевс:
Нека олимпийците със завистливо око Гледат борбата на непреклонни сърца, Които, борейки се, паднаха, победени само от Гибелта, Той грабна победната корона от ръцете им.
Различните интерпретации на темата се отразяват и на метричния дизайн на тези стихотворения. За разлика от четиристопните трохеи, използвани от поета при описанието на празника - размерите, характерни за античната "анакреонтика", амфибрахите на "Двугласа" ни напомнят за тежкия ход на финалните хорове в античните трагедии.
Темата за съдбата се третира от Тютчев многократно и тук поетът е близо до древното разбиране за съдбата (мойра). Това е нещо, което управлява човешкия живот, "което не подлежи на изследване, няма име и надхвърля човешките нужди и човешки способности". [12]. В тази форма тази тема се появява дори в тези стиховекоито са лишени от видими антични изображения: „Предопределение“, 1851-1852; "Близнаци", 1852 г.; „Има две сили“, 1869. „Два гласа“ може да се разглежда като логично заключение на тази тема: именно в тези стихове Блок отбеляза „елинското, предхристиянско чувство за съдба, трагично“ [5].
И така, започвайки в младостта си с класическите клишета, Тютчев стига до едно наистина философско разбиране на античността.
Притежаващ живо усещане за древността - макар и понякога за сметка на фактологичните познания - Тютчев не може да се примири с различното й възприемане от някои свои съвременници. През 1857 г. в тази връзка е написан поетичен упрек на Н. Ф. Щербина, чиято сладка древност според Тютчев е само „болезнен сън“, разбираем само за човек, откъснат от свободата и родината.