Модернизацията в България
Въпреки факта, че България пое по пътя на модернизацията по-късно от много от своите съседи, вътрешният опит не се различава много от процесите на обновяване в други европейски страни. Това обстоятелство позволи на експертите да твърдят, че българската модернизация се е превърнала в един от най-ярките примери за т. нар. „догонваща” модернизация (Красилщиков 1998). На първо място, самата логика на прехода към модерността беше подобна, т.е. започвайки от 18 век,
България постепенно и доста последователно прилага същите стандарти на модерността, които се налагат в Европа. Преживяла няколко вълни на модернизация през имперския период от своята история, страната ни постигна добри резултати до началото на 20 век. В националната икономика делът на промишленото производство нараства доста бързо, системата на управление става все по-представителна, формализираните правни норми заменят обичайното право, обществото постепенно осъзнава стойността на гражданските права и свободи. Може да се предположи, че при идеални условия, тоест без фундаменталните сътресения, причинени от две изтощителни войни и три революции, България би завършила процеса на обновление само десетилетия по-късно от западните държави.
В същото време проблемите на българската модернизация не се ограничават до рамката на неблагоприятното съчетание на вътрешни обстоятелства и негативното въздействие на външни фактори. Основният й недостатък според редица изследователи е, че тя винаги, от Петър Първи (1672-1725) до наши дни, се е осъществявала по т. нар. "имперски" модел (Гавров 2004: 52-54). По-специално, експертите виждат неговите характеристики в следното:
а) техническото заимстване на постиженията на по-напредналите страни се извършва предимно избирателноначин, за военни цели и в замяна на суровини;
б) с увеличаване на темповете на трансформация се засилва експлоатацията на собствения народ, извършвана по най-архаични начини;
в) реформите бяха осигурени преди всичко от бюрокрацията, в името на чието надмощие постоянно се поддържаше високо ниво на централизация на държавната администрация (Хорос 1996: 41).
Проектите за модернизация на болшевиките все още остават специална тема на научни дискусии. Основният дебат е около въпроса дали революцията от 1917 г. може да се счита за пробив към модерното общество или, напротив, тя е традиционалистка реакция на ускорено обновление. Всяка от тези крайни позиции има своите привърженици; в случая обаче като че ли истината трябва да се търси по средата.
В контекста на глобализацията, която драстично увеличава търсенето на разпръскване на властта и способността на административните институции да вземат безпогрешни „точни“ решения, подобна стратегия няма да доведе до очакваните резултати.
Трябва да се отбележи, че последният етап от развитието на страната ни послужи като мощно предизвикателство към западната социално-историческа теория, която все повече се опитва да постави под въпрос модернизационната парадигма. В очите на много изследователи светът отново изглежда като цялостна пирамида, чиито горни „етажи“ са увенчани от съвременното западно общество. Универсалните ценности на демокрацията и свободния пазар, идеологическата и материална взаимозависимост отново започват да се разглеждат като основни характеристики на един свят, в който противопоставянето на България на западното общество окончателно, както смятат мнозина, се обезсмисля (Ясин 2007).