Пътят към безкрайността (Leuca)
Звездите през нощта не могат да бъдат отучени да блестят, А Слънцето - да свети през деня. Бунтовната душа не може да бъде командвана Утъпканият път е...
Те седяха на върха на скалата, върху камъка, който висеше толкова жалко над скалата. Долу се простираше гъста смърчова гора, на места, сякаш кули от кули, които се втурваха към небето, се издигаха скали, обрасли с рядка брезова гора. Миришеше на ягоди и борови иглички, а някъде от гората идваше аромат на пържено месо и печени картофи... Те седяха хванати за ръце; косите им бяха преплетени, а вятърът ненатрапчиво пронизваше кичурите. Смола и сребро... В гънките на сребристосини наметала и дрехи играеше блясъкът на изгряващи звезди... И колкото по-тъмно ставаше небето, толкова по-ярко се очертаваше умореният копнеж по лицата им и толкова по-ярко пламваха светлините на хоризонта, заглушавайки светлината на звездите... Светлините, които поглъщаха този малък остров на непокътната природа; светлините на Технополис се разпръснаха по цялата планета... Технополис... Така се казваше - Технополис. Имало едно време обаче имаше име... Възвишено, страховито, нежно и жестоко, светло и зло, благородно, чисто, тъмно и нежно, ужасяващо... Много красиви имена... Много градове... Много градове сега се сляха в един Технополис. И каква друга съдба може да сполети град на малка планета с мъничък континент... Планета без дори име... само сериен номер... KM-213-B... проблясваха множество фенери и найлонови лампи по улиците на Технополис; стотици, стотици хиляди, милиони прожектори набраздиха небето ... заглушиха светлината на звездите ... Разкъсвайки небето с огън и рев, към космодрумазвезден кораб профуча ... Тук, където слънцето безмилостно пържи земята през късия ден, а температурата от 50 градуса по Целзий се счита за ниска, можете да живеете само през нощта.
Защо хората тук толкова се страхуват от тъмното?
Те станаха от камъка. Високи, стройни фигури... Среброкосо момиче, още почти дете, с леко подпухнали бузи и огромни сиви очи; и един човек, пораснал и широкоплещест, с черна като смоли коса, падаща като водопад от коприна до кръста, и същите черни очи, пълни със сърдечна болка и тъга. Вятърът вдигна сребристите дрехи ...,
- Вярно е, че и звездите са сребристи.
блясъкът на градските светлини танцуваше върху среброто на тънките диадеми. Момичето скри лицето си в рамото на момчето. Вятърът издуха бисерите на сълзите от бледите й бузи... От бузите на онези, които не познаваха слънцето... Той я взе в ръцете си, покри я с наметало... Леко шумолене на стъпки над мъха по скалите... Езиците на малък огън се разкъсват към небето с едва видими искри, китара и флейта пеят... Тук е тъмно, нито слънчеви лъчи, нито нощните светлини на града достигат тук. Сред корените на гигантски ели бяха построени палатки. Почти незабележими балдахини от съвременни полимери и полипластики... са тъмни могили, само в някои от тях се полюшва слаба светлина на свещ... Шумоленето на глас се преплита с мелодия, летяща към невидими звезди.
. Помните ли как бунтовното небе превърна гръмотевична буря в скандинавско пристанище,
По-висок глас, по-ясен идва гибелта
Как облаците бяха разкъсани С лека вълна на крилото на шлема Небелун.
Избухва с писък, пълен с болка
. Бягали сме толкова много пъти С надеждата да намерим дом.
И пак тихо, нагоре, към небето
. Спомняте ли си как в праха на площадите Издигнахме нашето знаме Vagan? Помниш ли как в преплитането на дървета И под купола на звездите гледахме пламъците?
Една фигура влиза в кръга от светлина. Играйте огненопроблясъци върху сребристо наметало и тъмна коса ... В ръцете на момиче ...
Как пурпурът на нашите наметала летеше във вятъра И как сърцето летеше.
Човекът довежда момичето до огъня, леко го спуска върху пяната ... Китарата мълчи. - Донесете малко вода... Крехка малка фигурка, увита в наметало, наведена над лежащата... Изпод наметалото излиза кристална чаша. Момичето седна. Качулката на наметалото падна, медта на огъня беше в среброто на косата й ... Тя отпи от чашата, с рязко движение скри лицето си в ръцете си ...
- Погледни звездите. - Красиво. - Скоро ще изчезнат. Градските светлини ще светнат и ще изчезнат. Гледайте докато горят. - Толкова тъмно. - Те са по-ярки. Жалко, че не е тук. - Къде? - Някой ден ще ти покажа.
Защо са дошли на този свят? Където? Хората, живеещи на тези малки острови от гори и полета. Извън града... вън от обществото... Облечени в летящи дрехи и сребристо-сини наметала... Отразяващи куршуми и лазерни лъчи с мечове, стрелящи от лъкове и арбалети... Толкова заразително усмихнати с леко тъжни очи изпод коприната на бретона... Лекуващи с думи и поглед, докосване... Този свят не познаваше магия - те я донесоха, и бяха прокълнати. Този свят не знаеше песни и музика - те пееха и бяха мразени. Този свят не познаваше братската любов - те бяха братя и се обичаха. Този свят познаваше много кръв и болка и те се научиха да плачат...
- Лий-и-ели-и-е-енде-е-ел. Момиче в бяла и сребърна рокля тича надолу по планината. Рокля се вее на вятъра, боси крака ловко се плъзгат по младата трева; среброто на косата й блести в златото на слънчевите лъчи, сивите й очи блестят. От бързо бягане той къса венец от маргаритки от главата си. ръце, протегнати встрани. В подножието на планината чернокос мъж се обръща с писък. Верижната поща леко дрънка. Той едва успява да хване момичето в ръцете си. - И вече започвам да се притеснявам. - Лъжа, какво може да ми се случи? - Притеснен съм, сестричке. Не бягай повече.
Фигури в сребросини наметала и снежнобели дрехи, сякаш изтъкани от утринната мъгла, заобиколиха момичето. Ръцете леко докоснаха косата й, раменете й… Думите не са нужни тук. Само да си близо... Сълзите, стичащи се по бузите, капеха, разбивайки се на кехлибарени и перлени частици... Риданията станаха по-тихи... Думите не са нужни тук...
- Игра ли е? Приказка? - Зависи от кого. - За теб. - Не. - За теб. - Също така не. - Какво тогава? - Живот, съдба. - Как? - Пътуваме. - Вземете ме. - Ако искаш.
. Уморени сме. и Бог играе така. Той ни даде безсмъртие без ограничения, И от хилядите лица - ти си едно, Но защо ни беше дадена тази сила и мощ, Ако не ни беше даден избор.
Разказът използва стихове: Мориел „Дай свобода на сърцето на птица“ Лаура Бочарова „Кибитка“ Джем „Многоъгълният химн“.