Река - Белая - Стихове и проза на България
По хълмове и гори се простира река: Ту тиха и кротка, ту стръмна и мелодична. Където е светло, витаят шаркови облаци, Където е стръмно, натрупали са се гъсти облаци.
Тази бяла река - невестата на небето -
В боядисана люлка се люлеят брези. Нейните води са чисти и прозрачни, като сълзи, И тайнствената гора строфи й полага.
Понякога сутрин я обличат Нанизи от гъста млечна пара. Виждайки тази красота, всеки ще разбере, Че моята река се казва Бяла с причина.
. И вечер луната ще изгрее иззад гората, Повърхността на реката ще бъде осветена със седефена светлина, Вълна ще тича с ветрец зад вълната, И последните шумоли на лятото ще утихнат.
Небето е малко златисто, На запад всичко е по-розово. Вечерна птица плаче Сред зелени клони.
Ехо през тихата река й отговаря жално. Странно, но тук Сърцето намира свещен покой.
И без прегръдки, И без слухове Няма да бъда заменен от разпятия На вековния ствол.
Нека тази гора ме скрие В короните на къдрави клони, Нека птицата на моята скръб плаче над реката.
Разроши дъбовите къдрици. Брезови коси разхлабиха Над огледалната повърхност на реката, Що пази момините им сълзи.
Реката се влива в планината. Мъглата пада в бяла струя. . И крие гъстата гора Сянка на сляпа самотна птица.
Само ехото разнася вика И се лее с прощален плач, И лицето на мрачното слънце Прокрадва се през пурпурните планини.