Родителите ми изобщо не ме чуват.
Здравейте. Моят проблем е следният. За 19 години от живота си (и преходната възраст вече мина) не се научих да се разбирам и да вярвам на родителите си, така че те са с мен. Бих живял с това още, но последните събития не ми позволяват да го направя.
Да започнем с факта, че от 13-годишна възраст не можехме просто да говорим с майка ми. Ако имаше някакъв проблем, тогава обсъждането му започна с факта, че майката „влетя“ в стаята ми и започна да повишава тон към мен и да ме обвинява за всички сериозни неща. Стигна се до крясъци и дори бой, за което ме беше срам и тогава, и сега. Това продължи до 15-годишна възраст, докато не се преместих при баба ми поради прехода от обикновено училище към гимназия. Посетих родителите си за уикенда и се разбирахме страхотно. След като завърших гимназията, влязох в университета, във връзка с това се преместих да живея в друг град. Прибирах се веднъж на всеки 2 седмици или дори веднъж седмично. Всичко беше наред, но ако останах повече от 3 дни, пак се карахме.
Преди да се преместя в университета, започнах връзка с момче, което е 3 години по-голямо от мен. На 2-рия месец от срещата той ми предложи брак. Запознах го с родителите си и те много го обичаха. Шест месеца по-късно започнаха силни кавги с човека и родителите ми, без да знаят цялата ситуация, ме обвиниха, като казаха: „добре, ние те познаваме, ти си виновен“. Нашите караници с човека започнаха да стигат до битки, родителите не знаеха и беше буквално 3 пъти.
Мина една година и нашата връзка и обучение в университета. Прибрах се за празниците. Имахме много силна битка с момчето и реших да сложа край на връзката. Започнах да говоря с момчета, да намирам нови приятели (в края на краищата загубих всички заради тези връзки), влязох в интимна връзка с друг човек (много ме беше срам пред първия). бивше гадже за товаразбра и дойде при майка ми, за да ми каже колко съм лесна, че цяла година съм му изневерявала в друг град (въпреки че седях в хостела и не ходех никъде, всеки ден се чувствах все по-зле и по-зле от 4 стени, но издържах). И добре, майка ми му повярва, дойде при мен и започна да вика, че ще вземе документите от университета.
Мина седмица и отидохме в дачата с родителите ми, а след това първият ми написа съобщение: „Трябва да се срещнем и да поговорим за всичко.“ Говорихме, разбрахме се да опитаме всичко отново и го заведох при родителите ми. И това, което виждам е, че родителите ми, които не ми говореха цяла седмица, особено майка ми, започнаха да говорят и да се усмихват сладко.
Живяхме с него 2 седмици при мен, родителите често отсъстваха. Всичко изглеждаше наред, но вече не ценях тези отношения. И сега, след 2 седмици през нощта, се скарахме. Той започна да казва какво лошо момиче съм, не го разбирам (той имаше финансови затруднения, но семейството ми не можеше да ни издържа и двамата завинаги, дори се заклех с майка ми за парите за пътуване, само за да го покрия). Всичко се превърна във факта, че отново бях леко момиче и за такива обиди го ударих в лицето. Той е лек и започна да ме "пръска с кал" от глава до пети. Аз побеснях, той също и стана бой. Родителите се събудиха и аз го изгоних. Татко изкрещя колкото можеше, че пак аз съм виновен за всичко.
Ден по-късно се помирихме. Ден по-късно се скарахме (този път майка ми вече „наля кал“ със съобщения и отново започна да говори за края на обучението ми) и аз му предложих да бъде никой засега, но може да живее с мен, т.к. нямаше къде да отиде, чувствах се отговорна за него. Но на следващата сутрин пак му казаха, че ходя, той дори не ме послуша. Казах: „Дори такава връзка междуние, когато никой на никого не дължи нищо, можете да си съберете нещата и да си тръгнете. Той така и направи, но на изхода пак започна да ме нарича, пак шамар и пак бой, само че този път вече ме би, но се опита да се сдържи поне малко. Баба се затича, опита се да се отдели и падна, ние я вдигнахме, а той си тръгна, блъскайки ме от изхода в стената.
Вечерта дойдоха родителите ми, баба ми разказа всичко, викаха ми каквото могат (престъпник, шизофреник и леколюбиво момиче). Казаха, какъв беден човек, напразно се свърза с мен.
Не мога да направя това, плача от месец заради всичко това, а днес и баба ми страда.
Аз съм много потаен човек, приятели и познати се обръщат към мен за съвет, винаги помагам и ме обичат за това. Никога не „накуцвам“ с никого, не плача, само ако съм с мъж. Всички се стремят да бъдат толкова "силни", но дори не могат да си представят какво ми е на душата. Днес се обърнах към най-добрата си приятелка (те се познават от раждането), за първи път в живота си със сълзи, а тя го пусна до ушите си и започна да говори за проблемите си. Днес разбрах, че никой никога няма да ме слуша, просто няма кой.
Проблемът изглежда е в мен, след като всички ме мразят толкова много. Какво да правя с родителите си? Не мога да се кача да говоря с тях, те не са ме възпитали така. Мама е много строга и не е склонна към различни нежни думи, никога не ме е подкрепяла в нищо, никога не е чувала от нея „ще успееш“, ако се получи - добре, добре, тя дори няма да ме похвали. Какво да правя с приятелите си? Вече имах доверие на толкова много и смятах много от тях за мои приятели, но всички ми направиха лошо. Какво да правя с човек? Много съм виновна пред него, той ме обича, така мисля. Ако дойде пак ще го взема.
Извинявам се за толкова голям обем, не искахгуби един детайл, за да не звучи двусмислено.