Романтизъм в пейзажната лирика Ф
Поетичното творчество на Фьодор Иванович Тютчев датира от 10-60-те години на 19 век и традиционно се класифицира като романтично направление в литературата. В същия ред са имената на Тютчев, ранния Пушкин, Лермонтов, Баратински. Стиховете на Тютчев са отлични примери за нас, в които се разгръща образът на природата, лиричните пейзажи и преживяванията на човешката съпричастност към стихийните сили на природата.
Романтичното течение в българската поезия следва общото проявление на романтичното течение в Европа, но същевременно има особености, присъщи само на българската поезия. Романтизмът възпява природата като източник на всичко най-важно за човека, източник на чувства и преживявания. Как да се възстанови единството между човека и природата е задачата, която е призвано да реши изкуството на словото.
Тютчев създава като че ли два свята, между които има раздор, но и взаимно привличане. Светът на съвременния човек е далеч от природата и от естественото възприемане на Вселената, човекът е защитен от цивилизацията и е уверен в правилността само на една научна гледна точка. Другият свят е светът на елементите на природата, идеално състояние на хармония, сила и красота, възникнали поради проявите на мистериозен духовен принцип. Човек, който отказва да приеме информация за света от непознати източници, човек, който не се доверява на интуицията си и не се вслушва в гласа на Вселената, остава в неведение за хармонията на света и собственото си място в този свят. Поетът се оплаква от глухотата на представителите на човешката раса, които абсолютно не са докоснати от красотата на заобикалящата природа:
Лъчите не слязоха в душите им,
Пролетта не цъфна в гърдите им,
С тях горите не говореха
И нямаше нощ сред звездите!
И езицинеземно
Вълнуващи реки и гори
През нощта не се консултирах с тях
В приятелски разговор, гръмотевична буря!
(„Не това, което мислите, природа.“)
Пейзажът вдъхновява писателя за съзерцание и прекъсва рутинния поток от мисли:
В това вълнение, в това сияние,
Всичко, като в сън, изгубен съм прав -
О, колко охотно в техния чар
Бих удавил цялата си душа.
(„Колко си добър, о нощно море.“)
Морето е описано като блестящо и безкрайно променящо се – „тук е сияещо, там е сиво-тъмно“. Изглежда, че празнува празник - поетът ни предава такова настроение, възхищавайки се на величието и красотата на морската стихия („Ти си голямо вълнение, ти си морско вълнение, чий празник празнуваш така?“). Разговорът с морето, вятъра, слънчевите лъчи и пролетта е естествено състояние за поета. Така той се приобщава към свещения извор на природата („Светата нощ изгря на небето.“).
Пролетта преобразява както мислите на лирическия герой, така и облика на полета, горички, треви и дървета. Пролетта насочва силите на всички живи същества да се събудят от сън след студено време. През зимата реките стоят замаяни, около цветове, които не са приятни за окото - сиви, студени тонове:
Плахо се надигнаха облаци
Към зимното небе, нощта,
Ледената река побеля в мъртва тишина.
(„Погледнах, стоя над Нева.“)
Зимата тук се свързва със смъртта и неподвижността. Човек не е подвластен на състоянието на зимна анимация, както животните и растенията, но мрачното състояние на душата в студения, мрачен сезон е познато на всеки: „Душа, душа, и ти спа“, казва поетът. И сега пролетта разсейва мечтата и призовава радостта от живота: „Буци сняг блестят и се топят, лазурът блести, кръвта играе. “(„Земята все още изглежда тъжна.“).
Описвайки природата, Тютчев пита своите читателипропити с любов към нея и усетете радостта и ликуването, които идват отвсякъде – от родната земя, от нежните слънчеви лъчи, от кипящите морски вълни. Пейзажът за Тютчев живее живот, подобен на живота на човешката душа с всичките й страсти и бурни емоции. Затова човек трябва непрекъснато да наблюдава природните сцени около себе си, за да намери тази хармония в себе си.