Стъклените очи не плачат
Спомените избледняват, времето оставя избледнели избледнели петна по тях, превръщайки всичко, което ни заобикаля, в прах - невидима в суматохата на живота. Спомените събират прах. Скърцат със зъби с прашинки и ненужни думи. Думи, чието значение е вече изгубено и неизвестно, но по някаква причина отложено в дъното на паметта.
В главата ми картината не изглежда по-добре от древен, порутен том, покрит с изискани букви. Всичко е смътно, бледо, но както подобава на случилото се някога. Картината е пълна с детайли, със зеещи празнини, предназначени за най-важното.
Смачкани чаршафи, боядисан капак на дървена кутия, чифт гълъби, гукащи в клетка, коси, вързани със синя панделка. Очертанията на стаята се появяват на свой ред, незнайно защо започвайки от прозореца със завеси. По-нататък паметта рисува стени, ненужно нощно шкафче със сухи цветя в шкембеста ваза. Дори проклетата ажурна салфетка...
Широко легло, на което изглежда като дете: бледа, тиха и толкова мирно спокойна. Почти безцветните устни се мъчат да се оформят в полуусмивка. Тънки изящни китки, обрамчени от дантелени маншети на ръкавите, лежат свободно върху одеялото. Ръцете са толкова гладки, тънки и неестествено дълги - съвсем мънички в дланите му.
Одеялата почти стигат до врата. Само премереното повдигане на гръдния кош показва, че тя диша. Сивите очи гледат някъде през него. Толкова студени, мокри, сякаш бяха обвити в мъгла. Очи без искрица живот.
„Вашите кукли са навсякъде“, казва тя тихо, изтощена, обръщайки леко глава, оглеждайки стаята. „Приличам ли на един от тях сега?“ - устните се усмихват едва забележимо - Не, не, разбира се, не изглежда така! - всичко, което може да направи, е да смени превръзкатана лицето й. Как тези думи да я успокоят, ако той самият се съмнява? - Спри да се тревожиш толкова много, вече съм по-добре - гласът се опитва да звучи успокоително, тънка ръка се протяга към лицето му. Първо майка, сега тя... Колко още ще го преследва това? Колко още жени, скъпи за него, ще си отидат, за съжаление, завинаги? Вероятно тя прочете нещастните му мисли по лицето му. Момичето се опита да се усмихне възможно най-радостно - И кой дойде? каза тя, променяйки темата. - Това е от манастира. Сестра Анет ви подаде прясно мляко и увери, че целият манастир се моли за вашето възстановяване, - ръцете й изглеждаха малко по-топли, сякаш се затоплиха от думите му - Не бих отказал чаша мляко, - сега бузите й изглеждат по-розови, а блясъкът в очите й е по-здрав.
Той скочи с обещание да направи каквото тя пожелае и се скри зад вратата. Тихо, само два гълъба се роят в клетката, забили човки в решетките. Тъмно. Твърде тъмно... Има светлина зад завесата на прозореца. Може би слънчево. Може би лунен. Звездна светлина... Но тя е там, а тук е тъмнина. Ръцете болят, краката сърбят - само да можех да погледна, поне с едно око да погледна. Той няма да знае и тя може да не е навреме, ако не погледне сега. Тя просто вижда.
- Майка? шепотът замръзва на устните й. Майка й сяда от другата страна на леглото. Облечена точно както в онзи ден: проста рокля, яка, опръскана с тъмна, засъхнала кръв. Сините й устни бяха очертани в тънка черна линия, очите й бяха избледнели, а миглите й почти падаха. Майка вяло махна с ръка: "Още е рано ..."
Раменете трепереха, босите пети се измъкнаха изпод одеялата и докоснаха грубия под. ВълнаСтуд обля момичето. Подпряна ръка на стената, тя върви, усещайки успокояващия поглед на майка си на гърба си. Мама не бърза, а момичето може да не е навреме. Наблизо изскърцва стълбище, в стаята влиза усмихнат Равил с чаша топло мляко в ръка.
Звъни в главата ми. Звукът на счупена чаша отеква в главата ми. Майка става. Ръката почти докосна завесата, но отслабна, отпусната висеше във въздуха. Като нейното тяло, бавно плъзгащо се надолу по стената. Той е там, той е там, държи я в ръцете си.
- Защо си ... сега, сега ... Скъпа, кажи ми нещо? Как се чувстваш, - той се тревожи, носи я назад, намалявайки всички усилия за преодоляване на този път до нула. Майка стои зад него, тъжно поклащайки глава. Гълъбите пляскат толкова силно с криле, а собственото й дишане е толкова силно, но завесата трепна. Зад нея имаше светлина... - Господи, имаш температура! Трябва да доведа доктора! той скача. Тя поклаща глава, затваряйки очи. - Не... Спри. Отвори ми прозореца... А майка вече седи до нея и я гали по краката. Майка плаче - Моля те, отвори ми прозореца... Искам да видя небето... Равил, искам да видя небето.
Равил вероятно не е чул - бързаше за лекаря. Безпокои го посред нощ за нищо. Напразно той пробяга няколко пресечки и почти завлече насила този човек до къщата му. Тя разбира всичко и знае, че „вече“ е дошло. Тя прехапва устни, докато мълчаливо приема студената целувка на майка си. След докосването й, челото започва да изстива, тялото се успокоява. Усеща приятна тръпка, която се разнася по него. Позволявам...
Майка я държеше за ръка, застанала пред отворения прозорец. Небето беше ясно, осеяно със звезди. Не се обръщай назад Там, в стаята, Равил отпуснато се наведе над тялото й ...