Трагедията при Цушима - причините за поражението на българския флот в битката при Цушима
Битката при Цушима, състояла се на 14-15 май 1905 г. край остров Цушима в източната част на Корейския проток, е най-трагичното бедствие в историята на българския флот и най-тежкото поражение на България по време на Българо-японската война. Съотношението на загубите на българи и японци след битката в Цушима е просто ужасяващо: японците тогава убиха само 117 души, но българите - 5045 души бяха убити и 6016 бяха пленени, тоест съотношението на загубите е 1:95 (!), а като се вземе предвид унищожаването на 28 кораба, включително 7 бойни кораба, българската ескадра след Цушима всъщност престана да съществува .
Как може да стане това? Нима българският флот е забравил да воюва?
Алексей Новиков-Прибой, пряк участник в битката при Цушима, служил на броненосеца „Орел“, написа книгата „Цушима“ (където може да бъде изтеглена, посочено в края на статията) и в тази книга той описва много подробно всички събития, предшестващи битката, самата битка и случилото се с българските моряци в японски плен. Особено интересни са малките детайли, които формират цялостната картина, което обяснява защо катастрофата в Цушима просто не е могла да се случи.
Ситуацията в българския флот в началото на 20 век е такава, че би било просто удивително, ако Българската империя победи Японската империя в битката в протока Цушима.
Победата на японските моряци при Цушима изобщо не се обяснява с численото им превъзходство - силите на страните са изравнени, а по бойни кораби българите дори имат значително превъзходство над японците.
Невъзможно е да се обясни победата на японците и качественото превъзходство на снарядите на тяхната морска артилерия - макар и "шимоза", т.е. високоексплозивнаснарядите, пълнени с мелинит, дадоха повече осколки при взрива и по-силна взривна вълна, българските снаряди определено ги превъзхождаха по бронепробиваемост. И ако черупката не проникне в бронята, няма да има много смисъл от външна експлозия.
Проблемът беше друг - българските снаряди по правило не улучваха целта! По удивителната причина, че българските артилеристи (морски артилеристи) просто не са умеели да стрелят точно!
Когато 2-ра тихоокеанска ескадра (всъщност това беше целият Балтийски флот, командирован на другия край на земното кълбо) под командването на адмирал З.П. Рождественски отплава от Кронщат за Далечния изток, за да помогне на обсадения Порт Артур, българските военноморски власти дори не си направиха труда да обучат стрелците на кораба на бойна стрелба!
Може да ми се възрази, че изглежда, че тренировъчните стрелби се провеждат в мирно време и артилеристите трябва да са научили всичко много преди началото на войната. Но всичко това е на теория. Как беше на практика?
КАТО. Новиков-Прибой в книгата "Цушима" описва ежедневието на българския флот и ето най-интересното: по-голямата част от времето изобщо не се отделяше на бойна подготовка, а на... почистване.
Българското военноморско командване повече от всичко се интересуваше не от това подчинените им да знаят как да се бият, а от това всичко по корабите да блести и искри. От сутрин до вечер моряците търкаха палубата, миеха коридорите и преградите със сапун и сода, търкаха до блясък медни части и т.н., и т.н.
За същинска бойна подготовка не оставаше време, смяташе се за второстепенна работа! Защо, пита се, научете се да стреляте, ако врагът види какви кораби имаме чисти, веднага ли ще се изплаши и ще избяга? Забавен? Но това е този начин на мисленебеше с военноморските власти. Както се казва в един виц, „не е смешно, но за войната“.
Между другото, и до днес в нашите въоръжени сили често се среща такова „закъсване на дреболии“, когато командирите повече от всичко друго се грижат горното копче на войника да е закопчано, а небрежно оправеното легло се възприема като най-сериозното нарушение на военната дисциплина. Но фактът, че бойците за истинска война със сериозен, а не карикатурен враг, да речем, не са съвсем готови - те почти не обръщат внимание на това.
Не може да се каже, че в българския императорски флот изобщо не са се научили да стрелят. Не, понякога се стреляше, но най-вече само за да се покаже пред видни гости, а и тогава ставаше чисто измамно.
Новиков-Прибой в книгата "Цушима" дава пример как през 1902 г. Балтийският флот (командван от същия адмирал Рожественски) организира демонстративни стрелби в присъствието на император Николай II и германския кайзер Вилхелм II, които дойдоха на посещение - щитовете на целите бяха фиксирани толкова слабо, че паднаха от въздушната вълна, причинена от летящите снаряди, и високите гости, виждайки как щитовете падат един след друг, те смятаха, че всички цели са точно поразени. Николай II беше толкова шокиран от такава „ненадмината точност“, че адмирал З.П. Рождественски с най-висок указ е включен в свитата на Негово Императорско Величество.
Да, българските адмирали умееха да се подиграват с началниците си, а по отношение на витрините и измамите бяха пред останалите. Едва сега те не си направиха труда да подготвят флота си за истинска война.
Адмирал З.П. Рождественски се сети, че трябва да се научи да стреля и то истински, само когато българинътескадрилата се приближи до остров Мадагаскар! Проведохме тренировъчни стрелби и според резултатите от тях нито един снаряд не уцели целта! Никой! И това в идеални условия, по време на учения, без никакво противопоставяне на противника!
След това като цяло е изненадващо как въпреки това по време на битката при Цушима българските морски артилеристи понякога успяват да поразят японски кораби, може би това са били чисто случайни попадения.
Освен това в българския флот в началото на 20 век има проблеми не само с бойната подготовка на „долните чинове“, но и с тактико-стратегическото мислене на адмиралите. По някаква причина българските адмирали от това време се придържат към линейната тактика, чийто неуспех е доказан още през 18 век от английския адмирал Г. Нелсън и българския адмирал Ф.Ф. Ушаков.
Ако при линейна тактика корабите на противоположните страни се наредят един срещу друг в две линии и всеки кораб започне да стреля по вражеския кораб, който е срещу него, тогава адмирал F.F. Ушаков, например, прилага съвършено нова тактика на морския бой.
Същността му беше да заобиколи вражеската ескадра отпред и в същото време да започне да обстрелва с цялата си сила кораба отпред (обикновено флагмана) и след като бъде унищожен в най-кратки срокове поради концентрацията на всички усилия върху една цел, да атакува следващия кораб с цялата си сила и т.н. Грубо казано, Ушаков действа на принципа „всички за един“, стреляйки един по един по вражеските кораби. Следователно той никога не е губил нито една битка през целия си живот.
В ескадрилата З.П. Бойният кораб „Адмирал Ушаков“ плава „Рождественски“, но по някаква причина българските адмирали по някаква причина напълно забравиха за тактиката на Ушаков, което стана една от причините за трагедията в Цушима, истинската.катастрофа за българския флот.
От друга страна, командирът на японския флот адмирал Хейхатиро Того е добре запознат с тактиката на Ушаков и побеждава българския флот по време на битката при Цушима точно по метода на Ушаков - японските кораби заобикалят българската ескадра отпред и чрез последователно съсредоточаване на огъня обстрелват един кораб след друг.
Такива неща са разбираеми не само на ниво стратегия или тактика - те са разбираеми за всеки дворен гопник, който отлично знае, че да атакуваш един с тълпа винаги е по-безопасно и по-ефективно от битката един срещу един. Но адмирал Рождественски, въпреки гопнишките си навици и любовта си към битките (които ще бъдат обсъдени по-подробно по-късно), не разбираше толкова прости неща.
Невъзможно е да не се каже за потискащата морална ситуация, която се създаде в българския флот в навечерието на Цушимската битка.
КАТО. Новиков-Прибой в книгата "Цушима" пише, че сбиването (буквално - естествен побой в лицето) е най-често срещаното, ежедневно явление във флота. Подофицерите бият матросите, офицерите бият и матросите, и подофицерите.
Както казва А.С. в Цушима Новиков-Прибой,„Моето подофицерско звание ми даде прилично предимство пред обикновените моряци: ако ударех някой от тях, в най-лошия случай щяха да ме поставят в наказателна килия за няколко дни; ако редник ми направи това, рискува да влезе в затвора. Тук обаче нямаше с какво да се гордеем. Офицерът имаше още по-голямо предимство пред мен: ако ме биеше, дори и без причина, дори нямаше да го смъмрят; ако го ударя, въпреки че е справедливо, тогава ме заплашва смъртна присъда.
Самият адмирал З. П. се отличи най-вече в побоя над моряците. Рождественски. Цялата книга на А.С. Новиков-Прибой "Цушима"изпълнен с описания на клането, извършено от адмирал Рождественски: или той повалил моряка с един удар и му избил четири зъба наведнъж, тогава тъпанчетата му се спукали от ударите му в ухото и моряците оглушали, тогава той ударил моряка по главата с бинокъл и бинокълът се разцепил на парчета и т.н.
Какви отношения биха могли да имат моряците с офицерите и адмиралите, които ги бият, за какво „бойно другарство“ може да говорим тук?
И в съвременната българска армия също има сбиване - т. нар. "мраза". Но все пак, трябва да кажа, съвременната "мраза" е различна от това, което се случи в царската армия - сега поне офицерите, като правило, не бият редници, давайки тази привилегия на сержанти и стари служители. И сега адмиралите не избиват четири зъба с един удар. Това вече се прави от „долните чинове“. Настоящето обаче е друга история...
Както можете да видите, българският флот, плаващ към Далечния изток и срещащ се с японския край остров Цушима, беше доста любопитна и жалка гледка: адмирали и офицери, които не познаваха основите на морската тактика; командири, които не знаят как да поразят целта; моряци със счупени зъби и спукани тъпанчета.
Как може такава флота да победи някого?
Изтеглете книгата на A.S. Новиков-Прибой "Цушима" можете да намерите на този сайт.