Впряг с впрегнати кучета като общност
Натоварването се разпределя между всички членове на екипа. Приносът на отделното куче към цялостната работа зависи не само и не толкова от способността и желанието му да работи в екип, но и от позицията му в системата, т.е. от това доколко мястото, отредено на кучето в отбора, съответства на неговите физически възможности и психологическа съвместимост със съседните членове на отбора. Всяко отделно куче може да е в състояние да тича бързо, но това не е достатъчно: в колан то трябва да действа в синхрон с други кучета като част от един отбор. По отношение на кучетата за шейни може да се говори, от една страна, за надареност, талант, т.е. притежаване на физически качества (телосложение, размер), които осигуряват бързо бягане, сила и издръжливост. От друга страна, в хамута такъв талант може да се разкрие само ако останалите членове на екипа го притежават еднакво, не непременно изключителен.
От моя гледна точка подобни истории са вредна измислица. Въпреки това измислицата трябва да се основава на реалността, а това, което Лондон е измислил, не щади нито кучетата, нито вълците.
Дали някой със здрав разум би платил $5000 за водещо куче и би го оставил да се бие с други кучета, за да види дали ще го приемат като водач и водач на отбор? Никой шофьор няма да толерира конфликт между кучетата си. В крайна сметка това не само ще навреди на ценни животни, но и ще отприщи агресия между членовете на екипа, което ще се отрази негативно на качеството на екипа като цяло. И когато всяко куче е недоволно от позицията си в екипа или постоянно се опитва да се утвърди, конфликтите са неизбежни. Кучетата не трябва да се чувстват в подчинено положение спрямо водача и да демонстрират това.
В екип отдванадесет или шестнадесет напреднали кучета, обикновено двойка индивиди от един и същи пол, мъжки или женски. И тогава какво ще кажете за идеята за водача като водач на глутницата? Две жени лидери? Чисти глупости! Добрият екип има няколко потенциални водачи, позволяващи на водача да замени водещите кучета, ако са твърде уморени.
Всяко куче е индивид, както физически, така и психически; някои животни са весели и щастливи, а други са мрачни и винаги недоволни от нещо. Веднъж Чарли Белфорд ми даде възрастно куче на име Ред Рейно, което мразеше тренировките, но обичаше състезанията. Веднъж на годишното състезание в Рейнджли, Мейн, бях принуден да сменя лидера на отбора и избрах нея. И щях да спечеля състезанието, но 8 км преди финала тя внезапно отведе отбора встрани и не можах да се върна на пистата. Когато съобщих това на Белфорд, той ми каза, че са пътували по този път с нея и преди.
Семейството ми ме помоли да не оставям кучета в къщата, когато тръгвах за състезанията, защото кучетата, които бяха останали, вият, лаят и скимтят през цялото време. Веднъж трябваше да оставя Рена у дома, кракът й беше наранен. Когато се върнах един ден по-късно, я намерих дрезгава. Изразявайки бурна радост при вида ми, тя нададе дрезгав писък вместо звънлив лай.
Структурата и поведението на кучето може външно да приличат на вълка, но всъщност стремежът към това сходство ще направи на кучетата лоша услуга. Впрегатните кучета са еволюционно напреднали в сравнение с вълците и са много близо до съвършенството, като могат да изпълняват задачата си по-добре от всеки друг. Защо да ги разваляме, кръстосвайки ги с вълци?
Стандартна стойност на породата
Добре обучено куче или внимателно съставен кучешки впрягнещо като ветроходен кораб. Външно, може би не много красив, външният им вид ще каже много на разбиращ наблюдател, който, колкото по-опитен, толкова по-добре ще оцени техните възможности.
Бягането е форма на поведение. Да бягаш като част от екип е сложно поведение. Кучешката шейна има определена организация и всеки член на екипа има специфични физически качества, които гарантират изпълнението на задачата. Кучетата за шейни не са нито древна порода, нито преки наследници на която и да е порода. Бягането на кучета в впряг е сравнително младо изкуство, а не копие на някакво древно умение. Работата на кучетата и мушерите сега е по-сложна и съвършена от всякога.
Спомням си тъмносиво куче на име Тони, което придобих от Чарли Белфорд. До края на състезанието кучетата обикновено са много уморени. След финала едни лягат с носове в студения сняг, други си ближат лапите, тоест всеки прави каквото му е удобно. Тони имаше навика да се заравя в снега и след това да се изправя, да разтърсва тялото си и да се обръща към мен с надменен поглед, сякаш питаше: „Е, това ли искаше?“ Връзката ми с Тони може да не е истинска симбиоза, но имахме общ език, който се разбира добре от хората, които познават кучетата отблизо.